Като чух тези думи, втурнах се навън от залата, за да избегна нови мъки, и се скрих у дома. Затворих се в стаята си и се молих за съвет свише. Но такъв не дойде. Не знам колко време прекарах застинал на колене, докато майка ми не съобщи, че е дошъл посетител, който не приема да бъде отпратен. Тя го помолила да си върви, но той отказал да си тръгне, преди да се види с мен. След няколко минути на вратата се появи Джак Престкот, преливащ от весело настроение и безумство. Силно ме уплаши, защото след последната ни среща разсъдъкът му наистина се бе помрачил и изразът в очите му ми говореше, че пред мен стои човек, който, ако се разсърди или срещне възражения, е способен да прибегне към насилие.
— Здравейте, приятелю — подхвърли и влезе вътре като важна персона, удостоила с вниманието си по-нископоставен. — Надявам се, че ви заварвам в добро здраве.
Не помня, а и не желая да си спомням какво му отговорих, но във всеки случай можех да му цитирам и извадка от каталога на Бодлеанската библиотека, дотолкова отнесен беше. Джак Престкот не се интересуваше от друго, освен да избърбори на глас собствените си заблуди, леещи се като поток от устата му. Принуди ме половин час да слушам разказ за премеждията му и как ги преодолял. Всички подробности бяха изложени точно така, както ги е описал в ръкописа си. Дори някои фрази, обяснения и коментари бяха дословно същите, затова предполагам, че до момента, когато бе решил да вземе в ръце перото, беше преживявал безкрайно събитията от тази година в болното си съзнание. След смъртта си вероятно ще иде в ада, защото така му се пада. Но според мен той така или иначе вече е в ада и Тулий е прав, като казва „A diis quidem immortali busquae potest homoni major esse poena furore atque dementia“ — онзи, когото боговете искат да накажат, лишават го от разум.
Бях в пълно недоумение защо е дошъл, тъй като знаех, че не ме брои за приятел, а и аз по никакъв начин не бях насърчил близост помежду ни. Като си помислих, че е дошъл за съвет относно онази отдавнашна история с баща му, дадох му да разбере, доколкото ми бе възможно, че нямам намерение да му помагам. Ала той вдигна ръка в снизходителен жест, за да ме накара да замълча.
— Дойдох да ви предоставя факти, не да ви искам мнението — рече с хитра усмивка. — Бъдете така добър да съхранявате тези документи. Един ден ще дойда за тях, вероятно когато искът ми ще бъде представен пред съда, но през следващите месеци ще пътувам и няма сигурност, че ще ги опазя. Като ги вземете на съхранение, ще ми окажете голяма услуга, каквато и аз оказвам на вас, защото ако доктор Уолис узнае къде са, несъмнено ще пожелае да си ги върне.
— Не желая да ги държа при себе си, нито да ви помагам по какъвто и да било начин.
— Да — кимна важно той. — Когато на бял свят излезе вашето животоописание на баща ми и чрез перото ви хората узнаят колко велик човек е бил, бъдещето ви ще бъде обезпечено. Бъдете уверен, няма да ви изоставя. Всички разходи по изданието ще поема аз. Мисля си за тираж най-малко хиляда екземпляра с изискана корица и на най-добрата хартия.
— Господин Престкот — повиших глас, — вие сте убиец и най-долният подлец, когото съм срещал. В момента убивате най-скъпия ми човек, най-прекрасното създание на света, и то без никакви причини. Моля ви, замислете се над онова, което вършите, още не е късно да промените всичко и да поправите причиненото зло. Ако отидете сега при мировия съдия…
— А за да се доведе този труд до съвършенство — продължи той, сякаш просто бях вметнал няколко думи като благодарност за великодушието му, — ще ви е необходимо ето това. Но при условие че на никого няма да споменавате и дума за тях, докато книгата не бъде дадена за печат.
Отново листове. Взех ги и ги погледнах — пълна безсмислица.
Когато видя ужасената ми физиономия, той открито се разсмя.
— След като съзирам такова недоумение, налага се да обясня. Тези документи са от бюрото на доктор Уолис. Откраднах ги преди няколко седмици. — Престкот се наведе напред на стола си и додаде със заговорнически шепот: — Написани са със сложен шифър и той взе, че се опря на добричкия доктор. Направо е бесен заради тях.
— Ако обичате — ударих го почти на молба, — престанете да говорите така. Не ме ли чухте? Нима не разбрахте какво ви казвам?
Когато извършвал експериментите си с вакуумната помпа — Кола е описал някои от тях, — господин Бойл забелязал, че при изтегляне на въздуха звуците, издавани от животните вътре, ставали все по-слаби, докато накрая били едва доловими. И докато Престкот седеше насреща ми, водеше разговора, който той си бе наумил, и чуваше отговори, съществуващи единствено във въображението му, без да осмисля думите ми, чувствах се тъкмо като такова нещастно опитно животинче, сякаш блъсках с юмрук в невидима стена и крещях с пълно гърло, но не получавах никаква реакция.