— Да, той се гордее с дарбата си и все пак тези писма никак не се поддават на острия му ум. — Престкот се изсмя. — Но той всъщност ми каза кой е ключът, макар да ме смяташе за твърде глупав, че да забележа как се е изтървал. Ако се съди по всичко, ще ви е нужна книгата на Ливий. Той е убеден, че с нея всичко ще се разреши. Аз лично нямам нищо против да си разгадае неговото писмо, но не желая да чете това на баща ми. Ето защо трябва да останат у вас. Изобщо няма да му хрумне да ги търси тук.
След тези думи Престкот ми се поклони за сбогуване и отиде да се позабавлява преди съдбоносния си разговор с доктор Уолис на следващия ден. И двамата са описали това събитие и очевидно за верен трябва да се смята разказът на доктор Уолис, тъй като нападението над него предизвика значителен шум и няколко седмици по-късно на Главната улица се събра голяма тълпа, за да гледа как чичото на младежа го извежда от затвора за душевноболни, окован във вериги и едва мърдащ. Такава мярка бе за доброто на всички и най-вече за негово собствено. Беше твърде кръвожаден, за да бъде оставен на свобода, и твърде побъркан, за да бъде наказван. Сигурно ще бъда разбран, като твърдя, че според мен той получи повече снизхождение, отколкото заслужаваше.
Така или иначе, той ми остави писмата и по-конкретно онова съществено писмо до Кола в Нидерландия, прихванато от Уолис — единственото доказателство за целите на италианеца в Англия. Хвърлих му бегъл поглед и го оставих настрани, макар да имах някакво понятие как мога да го прочета, защото в този момент не ми беше до празни умствени упражнения. Разтребих стаята си с методична прецизност и добавих книжата на Престкот към колекцията си под дъските. Ангажирах тялото си с безполезни задачи, докато умът ми се върна към скръбната си меланхолия. После излязох от дома си, за да посетя Сара за последен път.
Тя не пожела да ме види; тъмничарят ме уведоми, че искала да прекара тази последна вечер от живота си сама. Настоявах, предложих му откуп, умолявах и най-сетне го уговорих да отиде и да я попита още веднъж.
— Не иска да се срещнете — съобщи, щом се върна и ме погледна със съчувствие. — Каза, че утре бездруго сте щели да я видите.
Тя ме отхвърли и това ме натъжи повече от всичко друго. Себелюбието ми бе толкова егоистично, че можех да мисля само за собствената си обида — бях лишен от възможност да предоставя утеха. Признавам, тази вечер пих повече, отколкото беше редно, но виното ни най-малко не уталожи мъката ми. Обикалях от таверна в таверна, ала не можех да изтърпя близостта на весели и щастливи хора. Пиех сам и извръщах гръб, когато към мен се обръщаха дори онези, които смятах за приятели. Където и да идех, познати ме питаха за Сара и какво мисля за нея. Всеки път се чувствах твърде нещастен, че да кажа истината. Вдигах рамене и отвръщах, че не знам, че не ме засяга, че като нищо може да го е извършила. Исках само забрава, такова самосъжаление беше събудил алкохолът у мен. Накрая пиян бях изхвърлен на улицата, където се подхлъзнах и отново паднах в канавката. Този път там си и останах, докато не ме извлякоха насила.
— Знаете ли, господин Уд — произнесе мек и звучен глас в ухото ми, — струва ми се, че чувам кукуригане на петел. Не е ли странно това в този късен час?
— Оставете ме.
— Бих искал да си поговорим, господине.
И този непознат, Валънтайн Грейторекс, ме заведе в стаята си, настани ме до огъня, изсуши ме, после седна срещу мен и ме загледа изпитателно, но с голямо спокойствие, докато не заговорих пръв.
— Бях при мировия съдия и исках да му обясня, че тя не е виновна. Казах му, че аз съм убил доктор Гроув, а не Сара. Не ми повярва.
— Така значи?
— После отидох при доктор Уолис и му разправих всичко, но и той не пожела да повярва.
— Сигурно.
— Защо го казвате?
— Защото иначе тя нямаше да умре утре. Мисля, че я познавате добре.
— По-добре от всеки друг.
— Разкажете ми. Искам да знам всичко за нея.
Джак Престкот пише за този човек, за това как гласът му привлича слуха и уталожва страданието, как всички, към които се обръща, изпадат в безметежност и изпълняват всяко негово нареждане. Така стана и с мен и аз му разказах всичко, което знаех за Сара, всичко, което съм вложил в този ръкопис. Силно го интересуваха словоизлиянията ѝ и той искаше да чуе всяка дума, произнесена от нея. Когато преразказвах изреченото от нея на събирането, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка и той кимна удовлетворено.