— Длъжен съм да я спася — заявих, след като приключих разказа си. — Все трябва да има нещо, което мога да сторя.
— Господин Уд, твърде много рицарски романи сте чели. — В гласа му звучеше единствено доброта. — Може би се виждате като сър Ланселот от езерото, който препуска на бял кон, за да спаси от кладата Гуинивиър, поразява всички врагове и я отвежда в непристъпен замък.
— Не, мислех си, че ако ида при лорд-наместника или при кралския съдия…
— Няма да искат да ви чуят — отсече Грейторекс. — Както не са ви слушали мировият съдия и Уолис, както не пожела да ви слуша никой в съдебната зала. Да, „ще слушате с ушите си и няма да чувате, ще гледате с очите си и няма да виждате“, както е казано в книгата на пророка Исаия.
— Но защо толкова хора желаят смъртта ѝ?
— Сам добре знаете, но със сърцето си не сте готов да приемете случващото се. Знаете какво сте видели, познавате Библията, чули сте собствените ѝ думи. Нищо не можете да направите и нищо не бива да правите.
— Но аз не мога да живея без нея.
— Това е наказанието за вашето участие в случилото се.
Не ми останаха нито дух, нито сили да възразявам и алкохолът дотолкова беше замъглил ума ми, че и да исках, не бих могъл да отроня и дума повече. След известно време Грейторекс ми помогна да се надигна от стола и ме изведе на чист въздух, който ме освежи дотолкова, че вече можех да стоя прав.
— Това е чистилище, приятелю, но сам ще видите, че няма да трае дълго. Идете и поспете, ако можете. Молете се, ако не можете. Скоро всичко ще свърши.
Последвах съвета му и прекарах цялата нощ в молитви за себе си и за Сара, от цялата си душа се молих на Бог да се намеси и да прекрати това безумие, което бе стоварил над света. Вярата ми е слаба, позор за всеки, толкова облагодетелстван в живота като мен. Бях избавен от богатство, слава, власт и положение точно толкова, колкото добротата Му ме опази от нищета и тежка болест. Всяко безчестие е само мое, тъй като аз съм си го навлякъл, а и най-малкото постижение се дължи на Неговата милост. И все пак притежавах крехка вяра. Молех се пламенно, приложих всички познати ми средства да изпадна в онова тихо и искрено смирение, което бях изпитал само веднъж — когато яздех по зимния път, а Сара седеше зад мен на седлото. Частица от ума ми съзнаваше, че просто запълвам времето до минутата, когато ще се извърши неизбежното. Отново и отново се хвърлях в борбата, ставаща все по-отчаяна с всеки мой опит да укротя своята разбунтувала се душа. Ала бях прекарал твърде много време в обкръжение на рационалисти и хора, които ми говореха, че епохата на чудесата е отминала, че Божиите явления са си отишли от света и вече няма да се върнат. Знаех, че не е така и че Бог все още може да се вмесва в хорските дела и го прави, но не можех да го приема с цялата си душа. Не можех чистосърдечно да произнеса простите думи „Да бъде Твоята воля“. Знам, че исках да кажа: „Да бъде Твоята воля, ако съответства на моето желание“. А това не е молитва и не е смирение.
Молитвите ми бяха всуе. Малко преди разсъмване прекратих напразните си опити, разбрал, че Бог ме е изоставил. Нямаше да получа помощ и онова, което желаех най-много на света, нямаше да ми бъде дарено. Знаех, че ще я изгубя, и в този миг осъзнах, че Сара бе най-драгоценното в живота ми и ще си остане такова в годините, дадени ми да живея на земята. Примирих се с пратеното ми наказание и в своето отчаяние сред тишината на зазоряването сигурно за пръв път се молих искрено. Знам само, че мракът се вдигна от мен, небивал покой обхвана душата ми, аз отново се озовах на колене и с цялото си сърце благодарих на Бог за добротата Му.
Не знаех какво ме чака и не разбирах как може да бъде избегнат онзи неминуем поход на човешката жестокост. Но повече не питах и не се съмнявах. Облякох се възможно най-топло, загърнах се в най-плътния си плащ — макар пролетта да бе настъпила, призори беше студено — и се смесих с множеството, бързащо към замъка, за да гледа екзекуцията.
Само един човек щеше да умре този ден; съдията бе толкова милостив към останалите, колкото бе отмъстителен към Сара, така че всичко щеше да приключи бързо. Когато пристигнах, тълпата бе обкръжила вече огромното дърво в двора и от един дебел негов клон бе провесено въжето, а до ствола беше опряна стълба. Сърцето ми се сви и отново ме нападнаха съмнения, но аз ги отпъдих с огромно усилие на волята. Дори не знаех защо съм там. Естествено, в присъствието ми нямаше цел, нито смисъл и аз не исках Сара да ме види. Но чувствах, че трябва да бъда там, че от това зависи животът ѝ, пък макар и нищо да не можех да постигна.