Ала съвсем бях забравил за Лоуър и решимостта му да получи тялото преди професор-региуса. То се знае, предварително бе подкупил палача: с това се обясняваха кимванията и намигванията, които си разменяха, и фактът, че Лоуър бе допуснат толкова близо до бесилката. Нямах представа, че е купил съгласието на Сара, като е обещал да лекува майка ѝ, нито можех да знам, че в същия този миг само на няколкостотин метра от замъка старата жена изпуска последния си дъх. Тялото на Сара едва бе застинало неподвижно след импулсивното потрепване, когато Лоуър вече раздаваше гръмки разпореждания на малката си армия.
— На работа, момчета! — викна той, втурна се напред и даде знак на палача, който извади от пояса си нож и преряза въжето.
Тялото на Сара падна от един метър височина с глухо тупване, след което последва първият недоволен ропот на тълпата, а Лоуър се наведе да провери дали тя диша.
— Мъртва е! — обяви след кратък оглед, така че да го чуят всички, и махна на помощниците си да излязат напред.
Хамалинът от Крайст Чърч грабна тялото, метна го на рамото си и преди който и да било да успее да се опомни, бързо се отдалечи с него, като премина в бяг, и чак тогава сред тълпата се чуха първите протести. Двама от хората на Лоуър останаха, за да задържат тези на професор-региуса, ако се опитаха да спрат хамалина, а Лоуър се озърна още един път наоколо, преди да последва придобивката си.
Погледите ни се срещнаха през пространството на двора и в моя той вероятно прочете единствено отвращение. Вдигна рамене и сведе очи, без да се обръща повече към мен, а после с бърза крачка си тръгна и се скри зад пелената от дъжд, който се лееше вече като из ведро.
Побавих се още миг и също си тръгнах, но за разлика от тълпата, която се втурна след похитителите и задръсти тесния вход, през който всички държаха да минат наведнъж, аз излязох през задната портичка. Знаех къде отива Лоуър и не ми се налагаше да не отделям поглед от фигурата му; и така можех без затруднения да настигна и него, и страшния му товар.
Налагаше му се да действа бързо и колкото по-скоро, по-добре, защото множеството не бе склонно да му прости оскърблението. В изпълняването на смъртна присъда чрез обесване гражданите виждаха Божията воля и кралското правосъдие и бяха дошли да се убедят, че приличието ще бъде спазено докрай. Не биха приели — човешките стълпотворения имат остро чувство кое е справедливо и кое не — никаква проява на долно поведение. Осъденият трябва да умре, но с него трябва да се отнесат достойно. Лоуър бе оскърбил жертвата и бях наясно, както и целият град, че спипат ли го, зле му се пише.
Това обаче не се случи, защото той добре бе обмислил всичко; самият аз го догоних чак когато вече се вмъкна в лабораторията на Бойл през задния вход и се качваше по стълбите.
Все още ме побиваха студени тръпки от ужас пред това, което бе сторил. Всичките му аргументи ми бяха известни предварително и дори се съгласявах с повечето от тях, но такова нещо не можех да допусна. Сигурно ще кажете, че предвид всичко, което бях направил и не бях направил, нямам никакво право да съдя другите. И все пак изкачвах стълбите с надеждата, че ако не ми се бе удало да запазя справедливостта, то щях да го сторя поне с последващите действия.
Лоуър вече беше поставил пазач на стълбите, за в случай че тълпата се досетеше как, вместо в Крайст Чърч, е дошъл тук и се канеше да спусне резето, та никой да не попречи на отвратителните му занимания. Ала аз успях да нахълтам вътре, като в последния момент притиснах вратата с цялата си тежест.
— Лоуър! — викнах, като обходих с поглед адската сцена наоколо си. — Това трябва да бъде прекратено.
Лок се приготвяше да му помага за отварянето на трупа, а редом с него беше бръснарят, комуто щеше да бъде поверено механичното разчленяване. Вече бяха съблекли Сара и прекрасното тяло, което така често бях прегръщал, лежеше на масата, а бръснарят грубо го миеше и го подготвяше за ножа. В това, че е мъртва, никой не би се усъмнил: измъчената ѝ плът бе неестествено бяла и само дебелата червена резка на шията ѝ и изражението на страдание по лицето ѝ, съсипало красотата ѝ, показваше какво ѝ се бе случило.
— Не ставайте глупав, Уд — отвърна уморено Лоуър. — Тя е мъртва. Душата е напуснала тялото. По никакъв начин не мога да ѝ причиня болка. Известно ви е не по-зле, отколкото на мен. Знам, че я обичахте, но вече е твърде късно.
Той ме потупа съчувствено по рамото.
— Чуйте, приятелю — продължи, — това тук никак няма да ви е по вкуса. Не ви виня, за такова нещо е нужен много здрав стомах. За вас е по-добре да не оставате и да гледате работата ни. Послушайте съвета ми и си идете у дома. Ще е по-разумно, повярвайте.