Бях твърде гневен и ядосано отхвърлих приятелската ръка. Отстъпих крачка назад, за да го изпитам дали ще се реши на това кощунствено дело пред очите ми и безразсъдно си въобразявах, че моето присъствие ще го накара да проумее какво зло се кани да извърши и ще се спре.
Един миг той ме гледа, сякаш не знаеше как да постъпи, докато от далечния ъгъл на стаята не се раздаде прокашлянето на Лок.
— Знаете ли, разполагаме с много малко време — каза той. — Мировият съдия ни даде само един час и той тече. Не забравяйте какво ще се случи, ако тълпата ни завари тук. Решавайте бързо.
Не без усилия Лоуър взе своето решение, отвърна се от мен, даде знак на останалите да напуснат стаята и се приближи към масата. Паднах на колене и започнах да се моля на Бог, ако изобщо ме чуеше, да стори нещо и да спре този кошмар. При все че предишната нощ не бяха донесли полза, повторих всичките си вчерашни молитви и обещания. О, Боже, Ти, който дойде в света, за да изкупиш греховете ни, съжали се над тази нещастна невинна душа, ако не над мен.
Лоуър взе ножа и го допря до гърдите ѝ.
— Готов ли сте? — попита.
Лок кимна и Лоуър с бързо и уверено движение започна разрез. Затворих очи.
— Лок! — чух в чернотата гласа на Лоуър, в който прозвуча внезапен гняв, — ще ми обясните ли какво ви прихваща? Пуснете ми ръката. Всички ли се побъркахте?
— Чакайте.
И Лок — Лок, когото никога не бях харесвал, — отдръпна ножа от тялото и се наведе над трупа. После с озадачен вид повтори този си поклон, така че допря буза до устата ѝ.
— Тя диша.
При тези простички думи, казващи толкова много, едва сдържах сълзите си. В последствие Лоуър привеждаше свои собствени обяснения: как, заради неговото бързане пръв да вземе тялото, въжето било срязано твърде рано и поради това не угаснал животът, а само неговата видимост. Обесването само задушило нещастното момиче и я докарало до временна загуба на съзнание. Всичко това ми е известно, той неведнъж повтори своите аргументи, но аз знаех друго и никога не си направих труда да му противореча. Той вярваше в едно, аз съзирах друго. Знаех, че съм станал свидетел на най-голямото чудо в историята. Присъствал бях на възкръсване, тъй като Светият дух витаеше в тази стая и нежните крила на гълъба, трепкащи при зачатието на Сара, се бяха върнали, за да пърхат над душата ѝ. Не е дадено на човек, и на лекар в това число, да върне живота, когато той вече е угаснал. Лоуър доказваше, че Сара изобщо не е умирала, но лично той я обяви за мъртва, а смъртта бе изучил по-добре от много други. Казват, че епохата на чудесата е отминала, и аз самият вярвах в това. Ала не е така; чудеса ни се явяват и днес, просто сме се научили да им намираме друго обяснение.
— И какво ще правим сега? — чух смаяния и разочарован глас на Лоуър. — Да я убием ли пак според вас?
— Какво?
— Осъдена е на смърт. Да не я убием сега, ще означава просто да отложим неизбежното и аз със сигурност да се лиша от нея.
— Но…
Не можех да повярвам на ушите си. След като бе станал свидетел на такова чудо, приятелят ми нямаше как да говори сериозно. Не би могъл да се противопостави на очевидната Божия воля и да извърши убийство, нали? Исках да се изправя и да го увещавам, но нямах сили нито за едното, нито за другото. Краката отказаха да ми се подчинят и не можех да отворя уста, способен бях само да слушам, защото Бог имаше още планове за този ден. Пожелал бе да даде шанс за изкупление и на Лоуър, стига само той да се решеше да го приеме.
— Аз бих я ударил по главата — мърмореше той, — само че това ще увреди мозъка. — Поседя замислен, като се почесваше под брадичката. — Ще ми се наложи да ѝ прережа гърлото — додаде. — Това е единственият изход.
Отново взе ножа и отново се замисли, а после бавно го остави на масата.
— Нямам сили да го извърша — промълви. — Лок, посъветвайте ме как да постъпя.
— Май си спомням — отвърна Лок, — че лекарите са длъжни да запазват човешки живот, не да го отнемат. Нима в нашия случай не е така?
— Но в очите на закона тя е мъртва — възрази Лоуър. — Само завършвам каквото вече бе редно да е станало.
— Значи сега сте палач?
— Тя беше осъдена на смърт.
— Нима?
— Много добре знаете, че да.
— Доколкото помня, бе осъдена на обесване за шията — опонира му Лок. — Това беше направено. Не се спомена за обесване за шията до смъртта ѝ. Признавам, това обикновено се подразбира, но в нашия случай не е изрично уточнено и не може да се смята за неотменна част от наказанието.