Заминах за Лондон на следващия ден след отпътуването на Сара от Оксфорд, все така обзет от силен душевен смут и потънал в унес. Сторих го по препоръка на Лоуър, който го предписа като лек срещу меланхолия и мрачни мисли. Промяна на обстановката, различно обкръжение и малко развлечения щели да ми помогнат да се отърся от тъгата. Последвах съвета му, тъй като обзелата ме апатия бе тъй силна, че ми бе по-лесно да му се поддам, отколкото да му се противя. Лоуър ми приготви пътна чанта и ме изпрати до Карфакс, където ме качи на пощенския дилижанс.
— Поразсейте се — напътстваше ме той. — Нека си признаем, всичко се получи по-добре, отколкото можехме да очакваме. Време е да оставим миналото зад гърба си.
Естествено, не ми се удаде с лекота, но се постарах да го послушам и се накарах да посетя хора, с които дълги години бях в кореспонденция. Разговорите с тях не успяха да ме отвлекат, тъй като мислите ми постоянно се връщаха към по-значими теми и боя се, събудих негодувание у колегите си със своята сдържаност, която те, изглежда, приеха за надменност. Въпроси, които преди извикваха у мен жив интерес, изобщо не ме вълнуваха. Съобщиха ми за открити в каменоломни в Хертфордшир огромни костни вкаменелости — находка, потвърждаваща онази глава в Библията, където се говори, че някога по земята са ходили великани, — но това ме остави безучастен. Джон Обри, мой добър приятел от онова време, ме почете с гостоприемството си, но аз не можах да покажа нужното въодушевление към забележителните му разкрития относно целта и характера на Стоунхендж, Ейвбъри и други подобни местности. Поканен бях на сбирка на Кралското дружество, но с лекота отхвърлих тази чест, без да ме е грижа, че няма да ме потърсят повече.
Една вечер — беше на втория ден от престоя ми в Лондон — се разхождах и случайно попаднах в Чийпсайд пред странноприемница на име „Камбаните“. Спомних си, че бях видял името в сандъка на Кола и изпитах потребност да потърся човек, който също бе познавал Сара и бе видял нещичко от съзряното от мен самия. Усетих силен подтик да узная отговорите на много въпроси, да схвана веригата от събития, довели до нейната гибел и възраждане.
Да го открия се оказа много лесно, въпреки че съдържателят — едва по-късно узнах, че бил папист — не знаеше името му. Достатъчно беше само да се осведомя за италианския джентълмен и ме заведоха в най-добрата им стая, която той заемаше сам още от пристигането си.
Появата ми го смая, но още повече го стъписа обръщението ми.
— Добър вечер, свети отче.
Не можа да го отрече, да протестира или да настоява, че греша, защото на свещениците това не е позволено. Взираше се в мен ужасѐн, решил, че съм пратен да го примамя в капан и всеки момент въоръжена стража ще се изкачи с тропот по стълбите, за да го поведе към неговото мъченичество. Но не се чуваше никакъв шум, нито от тежки обувки, нито от команди и той стоеше сред тишината на стаята като ударен от гръм.
— Защо ме наричате „свети отче“?
— Защото сте такъв.
Не добавих, че друг не би тръгнал на път със светено масло, светена вода и свещена реликва, скрити сред вещите му. Кой друг освен свещеник, обречен на безбрачие, би реагирал с такъв ужас при осъзнаването на плътското си желание? Кой друг тайно би причестил поради доброто си сърце умираща жена, та да се застъпи за душата ѝ, въпреки че е друговерка?
Кола предпазливо приседна на леглото и ме изгледа внимателно и замислено, като че все още очакваше изненадващо нападение срещу себе си.
— Защо дойдохте?
— Не за да ви причиня вреда.
— Защо тогава?
— Искам да поговорим.
Дожаля ми, че го поставям в такава опасна ситуация, и положих всички усилия да го убедя, че не му мисля злото. Вероятно по-скоро лицето ми, отколкото думите ми, го убедиха в моята искреност. И двете могат да заблуждават, но не и в моя случай, тъй като бях прозрачен и за селски идиот. Ако бях излъгал тогава, Кола веднага щеше да усети, но по лицето ми той не прочете измама. След дълго и напрегнато очакване с въздишка се покори на неизбежното и ми предложи да седна.
— Името ви наистина ли е Марко да Кола? Мисля, че имам право да знам към кого се обръщам. Съществува ли изобщо такъв човек? — попитах, при което той кротко се усмихна.
— Съществуваше. Беше мой брат. Аз се казвам Андреа.