Спря и ме изчака да разпозная цитата, но аз безпомощно вдигнах рамене.
— Йезекиил, 7 глава, стих 23 — съобщи укорно. — Това са то последиците от смута и бурите, които преживяхме. И така, господине. Не смея да ви оскърбя, като ви предложа пари за вашата доброта, но може би вечеря в колежа би била достатъчно възнаграждение? Храната е отлична, виното — още по-добро и мога да ви обещая превъзходно общество.
Усмихнах се вяло и отвърнах, че приемам с радост.
— Чудесно — заключи той. — В пет часа?
Така и се разбрахме. Сбогувах се с него и му изсипах куп благодарности.
Начинът, по който ги отблъскваше, ми показа, че по негово мнение ми е оказана велика чест с тази покана.
— И кажете, докато сте още тук — обади се, когато вече бях отворил вратата. — Как е майката на онова момиче?
Спрях, изненадан от неочаквания въпрос.
— Зле — отговорих. — Откровено казано, мисля, че ще умре.
Той кимна мрачно, но не успях да разгадая този му жест.
— Ясно — промълви. — Да бъде Божията воля.
С това се разделихме. Поех да предупредя госпожа Булстроуд, че нима да вечерям в къщата, после изпълних последното поето задължение — отнесох галон вино на Престкот в затворническата му килия.
Осма глава
Вечерята в Новия колеж беше шок за мен. Домакините ми бяха все високоначетени господа, а много носеха и духовен сан, та затова си представях как ще си прекарам отлично времето в приятно обкръжение. Ала вечерята беше сервирана в обширна, пронизвана от течение зала, из която вятърът се разхождаше, сякаш бяхме на палубата на кораб по време на буря. Гроув се беше навлякъл надлежно и не пропусна да ме уведоми колко ката бельо е сложил, преди да дойде в трапезарията. Да беше ме предупредил, и аз щях да сторя същото. И въпреки това пак щях да мръзна. Англичаните са се приспособили към студа, както аз съм привикнал към ласкавия ветрец и топлия климат на Средиземноморието. Ала и в най-долната кръчма не бе тъй мразовито като в това помещение. Студът пробиваше през дрехите и плътта и се загнездваше в костите, като предизвикваше болка в тях.
Дори и това би могло да се изтърпи, ако беше налице компенсация от храната, пиенето и компанията. Тези колежи са запазили манастирския обичай на общите трапези и само на най-богатите вечерята се поднася в апартаментите. Старшите членове на факултета седят на издигната платформа, а останалите се настаняват в други части на залата. Тъй като яденето и за прасета не става, не е за чудене, че вечерящите се държат тъкмо като прасета. Хранят се от дървени подноси, а по средата на масата има големи дървени купи, в които мятат оглозганите кости, ако не се замерят един друг с тях. В края на вечерята костюмът ми беше оплют от членовете на факултета, които разговаряха с пълни уста и сееха наоколо мазни пръски и полусдъвкан хляб.
Виното беше дотолкова калпаво, та не смогнах да се напия до несвяст и бях длъжен да слушам разговори на много далечни от науката теми. Стана ми ясно, че когато попаднах от самото начало в обществото на господин Бойл и доктор Лоуър, си бях съставил неоправдано благоприятно мнение за Оксфорд и англичаните. Без да ги е грижа за последните достижения в областта на знанията, сътрапезниците ми се интересуваха единствено кой какъв приход ще получи и какво казал еди-кой си декан на еди-кой си ректор. Освен мен там присъстваше още един външен гост, видимо високопоставен джентълмен, и те толкова любезничеха с него, та реших, че е някой спомоществовател на колежа. Но той почти през цялото време мълчеше, а мен ме настаниха твърде далеч от него и нямаше как да завържем разговор.
Самият аз не предизвиквах никакъв интерес и признавам си, гордостта ми бе уязвена. Допускал бях, че човек като мен, дошъл съвсем наскоро от Лайден и Падуа, бързо ще стане център на внимание. Нищо подобно! Това, че не бях от града и не носех духовен сан, ме поставяше в положение едва ли не равносилно на заразно болен. А когато стана ясно, че съм католик, двама напуснаха залата, а най-малко един отказа да седне до мен. Не ми е драго да го призная, тъй като по онова време вече бях открил сърцето си към англичаните, но те с нищо не бяха по-добри от тям подобните във Венеция или Падуа и ако не се брояха различията в езика и религията, бяха напълно съпоставими с група сплетничещи италиански свещеници.
Но ако мнозинството просто не ми обръщаше внимание, оскърбително се държеше само един, така че оказаният ми прием можеше да се смята по-скоро за равнодушен, отколкото за враждебен. Жалко все пак, че леденото отношение идваше от господин, на когото бях готов да се възхищавам безрезервно, защото доктор Джон Уолис беше човек, когото с възторг бих причислил към близкия си кръг. Много бях слушал за него и се възхищавах на математическия му талант, който го бе изпратил в първата редица на европейските учени. Бях си представял, че някой, който си кореспондира с Мерсен и е кръстосал математически шпаги с Ферма и Паскал, ще е широкомислещ и цивилизован. Уви, действителността се оказа друга. Доктор Гроув ни запозна и силно се сконфузи, когато Уолис ми отказа дори най-елементарна любезност. Вместо това се втренчи в мен с бледите си студени очи, които го оприличаваха на влечуго, не отговори на поклона ми и бързо ми обърна гръб.