Примири се с това сравнително леко, както сам каза, нямал особени надежди да се сдобие с трупа на Престкот, поради което черпеше известно удовлетворение от мисълта, че университетът също няма да го получи. При това младежът му харесваше, макар като повечето видни граждани да смяташе, че се е отнесъл крайно неуместно към доктор Уолис.
Накратко — и това лаконично обяснение е съставено от сглобяването на безбройните разкази, на които се наслушах, докато се ориентирам какво се е случило в действителност, — бягството на Джак Престкот от ръцете на кралското правосъдие беше отчасти способствано от мен. Именно аз предадох молбата на момъка да бъде посетен, и доктор Уолис, същият онзи човек, който се бе отнесъл така грубо с мен на вечерята в колежа, беше отишъл при него вместо Гроув поради моя лекарски съвет. Бях направил добросърдечна услуга на Гроув и Престкот и изпитвах угризения, задето донякъде се забавлявах от резултата.
Уолис поискал да свалят оковите на затворника, за да му е по-лесно да се моли, и двамата били оставени насаме. Час по-късно, увит в плътния си черен плащ и с ниско нахлупена зимна шапка на главата, той излязъл от килията, дотолкова разстроен от близкия край на един млад живот, че говорел със затруднение, пуснал в ръката на тъмничаря два пенса и помолил да оставят Престкот да се наспи до сутринта. Можело да му сложат оковите и на другия ден.
Тъмничарят, на когото, то се знае, предстоеше заради това да се лиши от поста си, го послушал и вратата на килията била отворена чак в пет часа на следващата сутрин. И тогава открили, че на нара лежи не Престкот, а вързаният доктор Уолис с парцал, натикан в устата. По разказа му младият престъпник го повалил, вързал го и му свалил плаща и шапката. Престкот бил онзи, който напуснал замъка предишната вечер, и по този начин си спечелил десет часа преднина пред преследвачите си.
Тази новина предизвика небивала сензация; мнозинството граждани изпитваха злорадство, че законът е така посрамен, но и разочаровани, че са лишени от спектакъла на обесването. И все пак възхищението от дръзката постъпка превишаваше огорчението; беше пратен отряд да преследва Престкот, но подозирам, че повечето хора не бяха особено недоволни, когато той се върна с празни ръце.
Тъй като се бях самоназначил за лекар на доктор Гроув, Лоуър, естествено, ме прати отново да прегледам окото му и да събера пресни сведения. Само че масивната дъбова врата на стаята му беше плътно затворена и не чух никакъв отговор, дори когато потропах по нея с бастуна си.
— Знаете ли къде е доктор Гроув? — попитах една чистачка.
— В стаята си.
— Никой не се обажда там.
— Сигурно още спи.
Възразих, че вече е почти десет часът. Нима членовете на факултета не бяха длъжни да стават по-рано, та да присъстват на сутрешната служба в параклиса? Често ли спеше така до късно?
Бях попаднал на намусена и неотзивчива жена, така че се обърнах към господин Кен, който отиваше нанякъде през вътрешния двор. Изглеждаше загрижен, защото Гроув обичал да е рано в параклиса и да порицава закъснелите. Вероятно болестта му…
— Просто възпаление на окото — изтъкнах. — Не му попречи да дойде на вечерята снощи.
— А какъв медикамент използвахте? Може би причината е в него?
Никак не ми се понрави намекът, че причината за болестта на Гроув, ако изобщо беше болен, съм аз. Но нямах желание да признавам, че въпросният медикамент, на който предната вечер се бях опрял в спора за предимствата на експерименталната медицина, беше само вода с капка одеколон.
— Не, едва ли. Но съм разтревожен. Няма ли начин да отворим тази врата?
Господин Кен поговори с чистачката и двамата се отправиха да търсят втори ключ, а аз отидох да тропам на вратата в опит да събудя Гроув.
Все още блъсках по нея, когато Кен се върна с ключа.
— То се знае, полза няма да има, ако неговият собствен ключ е пъхнат отвътре — каза той, отпусна се на едно коляно и примижа срещу ключалката. — А той ужасно ще се разсърди, ако се върне и ни завари тук.
Забелязах, че подобна вероятност е много плашеща за Кен.
— Може би ще предпочетете да се отдалечите — предложих.
— Не, не — неуверено се възпротиви той. — С него, както навярно сте забелязали, не се обичаме, но християнското милосърдие не ми позволява да го изоставя, ако е болен.
— Чухте ли за професор Уолис?
Господин Кен потисна непочтителна усмивчица, преди да възвърне сериозното си изражение.