Но в онзи ден ме преизпълваха радост и благодарност, че той бе готов да се подложи на опасност заради мен.
Ако трябва да съм откровен, бих предпочел да проведа опита си в по-подходяща обстановка и в присъствието на свидетели, които биха записвали всичко, правено от нас. Но за това и дума не можеше да става: госпожа Блънди не би издържала преместване на друго място. При това, предвид опасенията на Лоуър, търсенето на други учени участници би отнело твърде много време. И тъй, заети със сериозни мисли и потънали в мълчание, двамата с Лоуър се отправихме към колибата на болната старица и дъщеря ѝ.
— Скъпо дете — подхвана Лоуър с ласкав и ободряващ тон, — добре ли разбра колегата ми? Схващаш ли опасността, която грози и теб, и майка ти? Възможно е да съединим и душите ви, и живота ви и ако това не помогне на едната, може да се превърне в гибел за другата.
Тя кимна.
— Ние вече сме едно, доколкото това е възможно за майка и дъщеря. Обясних ѝ, но не знам доколко ме разбра. Уверена съм, че би отказала, тъй като никога не е ценила собствения си живот, само че вие не сте длъжни да се съобразявате с това.
— Ами вие, Кола? Искате ли да го направим?
— Не — отвърнах, изпълнен със съмнения, когато моментът настъпи. — Ала мисля, че трябва.
Тогава Лоуър прегледа болната и стана още по-мрачен.
— Не намирам в диагнозата ви никакви грешки. Състоянието ѝ е много тежко. Е, да започваме. Сара, навий си ръкава и седни ето тук.
Той ѝ посочи малкото столче до леглото и когато тя се настани, омотах с ивица плат ръката ѝ. Лоуър разголи слабата сбръчкана ръка на майката и я омота над лакътя с друга ивица плат — червена, запечатало се е в паметта ми.
После извади сребърната си тръбичка и двете гъши пера и ги продуха, за да се увери, че не са запушени.
— Готови ли сте? — попита.
Кимнахме притеснено. С точно и умело движение той проби с остър нож вената на момичето и пъхна в нея перото срещу потока на кръвта, така че естественото ѝ движение я насочи във въздуха; после подложи чашка под другия край и кръвта потече в нея на рубиненочервена струя — по-стремително, отколкото бяхме предполагали. Лоуър се зае да брои бавно.
— Чашката поема една осма пинта — каза. — Ще проверя за колко време ще се напълни и тогава ще знаем приблизително колко кръв трябва да вземем.
Чашката се напълни толкова бързо, че кръвта взе да прелива през ръба ѝ на пода.
— Минута и една осма — обяви на висок глас Лоуър. — Бързо, Кола! Тръбичката!
Подадох му тръбичката, а животворната кръв на Сара вече се стичаше на пода. Пъхнах второто перо във вената на майката, този път в обратната посока, та чуждата кръв да се слее със собствената ѝ. Щом кръвта на момичето потече през сребърната тръбичка, Лоуър много внимателно я свърза с перото, стърчащо от ръката на майката.
Взря се напрегнато в мястото на съединението.
— Май стана — продума, неспособен да потисне изненадата в гласа си. — И не виждам никакви признаци за съсирване. Колко дълго преценявате, че трябва да изчакаме?
— До осемнайсет унции ли? — отвърнах и припряно направих изчисленията си, докато Лоуър броеше. — Около четиринайсет минути — заключих. — Нека са петнайсет.
Настана мълчание, докато Лоуър броеше напрегнато на ум, а момичето, прехапало устна, изглеждаше разтревожено. Тя беше много смела, признавам ѝ го. По време на цялата процедура нито веднъж не се оплака, нито изписка. Аз също бях в състояние на нервно напрежение, докато чаках резултата. Засега нищо не подсказваше накъде ще се обърнат нещата.
— … петдесет и девет, шейсет… — произнесе накрая Лоуър. — Достатъчно. Вадим.
Той измъкна тръбичката и я пусна на пода, като умело притисна с пръст вената на майката и отстрани перото. Аз извадих перото от тази на момичето и се заехме да бинтоваме ръцете им, за да спрем кръвотечението.
— Приключихме — обяви Лоуър с удовлетворение. — Как се чувстваш, драга?
Тя тръсна глава и два пъти дълбоко пое въздух.
— Малко съм замаяна, струва ми се — промълви. — Иначе съм добре.
— Чудесно. А сега поседи спокойно. — И той се наведе над майката. — Никаква промяна тук. Вие как мислите?
Поклатих глава.
— Не е по-добре, но не е и по-зле. То се знае, нужно е време младата кръв да упражни действието си.
— Каквото и да е то — промърмори Лоуър. — Обикновено в такива случаи се препоръчва силно средство за повръщане, но при подобни обстоятелства ми се струва противопоказно. Струва ми се, любезни ми Кола, че ни остава само да седим и чакаме. Да се надяваме и молим. Вашият метод или ще проработи, или не. Това е. Сега е късно да променим каквото и да било.