Очевидно това изчерпваше всичко за жената и аз не попитах повече.
— А ти как си? — осведомих се, тъй като за мен бе важно да съм наясно не само за състоянието на получилия кръв, но и на този, който я е дал.
— Постоянно съм уморена — призна тя, — но това се изкупва многократно от подобрението у майка ми.
— Тя се безпокои за теб — казах. — А за нея това е вредно. Трябва да ѝ се показваш весела и бодра.
— Старая се — кимна тя, — но невинаги е лесно. Вашето и на доктор Лоуър великодушие беше огромна помощ.
— Имаш ли работа?
— Понамира се. Почти всеки ден отново прислужвам в дома на Уд, а вечер понякога работя при майстора на ръкавици. Умело боравя с иглата, макар че да шиеш кожа, е по-трудно.
— Защо се разстрои толкова от новината за доктор Гроув?
Видях как изражението ѝ се наостри веднага и уплашен, че отново мога да стана жертва на някое от нейните избухвания, предупредително вдигнах ръка.
— Моля те, не приемай въпроса ми като злонамерен. Задавам ти го със сериозни основания. Трябва да ти кажа, че смъртта му предизвика известна загриженост, а се говори, че са те видели в колежа същата вечер.
Тя продължаваше да ме гледа с каменно лице, така че аз продължих, донякъде учуден на себе си, че си правех този труд.
— Напълно е възможно някой друг да те попита за това.
— Какво значи „известна загриженост“?
— Съществува слаба вероятност да е умрял от отравяне.
При думите ми тя пребледня, сведе очи и се замисли за миг, а после отправи към мен празен поглед.
— О, така ли?
— Доколкото разбрах, била си му прислужница, но неотдавна те е освободил.
— Истина е. И то без причина.
— Ти ядоса ли се?
— Естествено, много при това. Кой не би се ядосал? Работех за него усърдно и добре, нямаше в какво да бъда упрекната.
— И ти дойде при него в кафенето. Защо?
— Вярвах, че ще се намери добрина в сърцето му да помогне на майка ми. Исках му пари назаем. — Тя ме изгледа гневно, сякаш отхвърляше и жалост, и порицание.
— И той ти отказа?
— Сам видяхте.
— Беше ли в стаята вечерта преди смъртта му?
— Някой твърди ли, че съм била?
— Да.
— Кой?
— Не знам. Ако обичаш, отговори на въпроса. Той е много важен. Къде беше онази вечер?
— Това не ви засяга.
Разбрах, че сме стигнали до задънена улица. Ако настоявах, тя щеше да си тръгне и по никой начин не би удовлетворила любопитството ми. И какви причини имаше за тази потайност? Никакви чак толкова важни, че заради тях да събужда подозрение към себе си, а до този момент вече би трябвало да е наясно, че се опитвам да ѝ помогна. Пробвах за последен път и тя отново се изплъзна от отговор.
— Има ли някакво зрънце истина в слуховете?
— Не знам за никакви слухове. Кажете, нима някой твърди, че доктор Гроув е бил убит?
Поклатих глава.
— Мисля, че не. Засега няма основания да се смята така и той ще бъде погребан довечера. Щом това се случи, въпросът ще бъде приключен. Доколкото схващам, ректорът е искрено убеден, че няма нищо подозрително в смъртта му.
— А вие в какво сте убеден?
Отново вдигнах рамене.
— Често съм чувал за мъже на възрастта на Гроув, водили сходен начин на живот, които внезапно са умирали от апоплектичен удар. Така или иначе, мен това малко ме засяга. Основната ми грижа е майка ти и методът на лечение, който ѝ приложих. Вече отдели ли изпражнения?
Тя поклати отрицателно глава.
— Когато се случи, запази ги — поръчах. — Ще са много важни за мен. Не ѝ позволявай да става и не ѝ давай да се мие. А най-важното, дръж я затоплена. И ако в състоянието ѝ възникне промяна, незабавно ми съобщи.
Четиринадесета глава
Погребалната служба за Гроув беше тържествена и церемониална. Започна малко след здрачаване. Явно през целия ден се бяха правили приготовления за нея: градинарят на колежа беше изкопал гроб в сводестото пространство, съседстващо с параклиса, хорът от момчета беше репетирал, а Удуърд беше съставил надгробната си реч. Реших да присъствам, след като Лоуър ме уведоми, че никой няма да възрази; все пак Гроув беше един от малкото ми познати в Оксфорд. Настоях обаче и той да ме придружи; малко неща предизвикват по-голяма неловкост от това да присъстваш на погребална церемония и да не знаеш как да се държиш.
Той дълго мърмори, но накрая се съгласи. Както схващах, духът на Новия колеж не му беше по вкуса. Когато службата започна при препълнен параклис и водена от няколко свещеници в церемониални одежди, стана ми ясна причината за недоволството му.