— Следователно в този случай някой е допуснал грешка — рече Лоуър.
— Това е съвършено очевидно — отговорих. — И никой не вярва сериозно, че съветниците на папата не са се заблуждавали. Но синьор Галилей също носи вина и може би по-голяма от тяхната. Бил е надменен човек с тежък характер и е виновен в това, че не се е погрижил да покаже как идеите му се съгласуват с доктрината. Честно казано, аз не вярвам тук да съществува противоречие. По-скоро има неразбиране, довело до злощастни последици.
— И те не са поради нетърпимостта на вашата църква?
— Според мен — не и мисля, че този случай е доказателство как католическата църква е по-открита за науката, отколкото протестантската. Спомнете си Коперник, Везалий, Торичели, Паскал, Декарт.
— Нашият господин Харви беше добър син на англиканската църква — отбеляза Лоуър със суховат тон, както ми се стори.
— Безспорно. Но му се е наложило да отиде в Падуа и там да формулира идеите си.
Лоуър изсумтя нещо неразбрано и вдигна чаша, за да ме поздрави с отговора ми.
— Да знаете, че ще ви направят кардинал — заяви. — Премерен и политичен аргумент. Мислите ли, че науката е длъжна да се доказва?
— Да, иначе се поставя като равна на религията, а не в нейна услуга и последствията от това ще са невъобразимо ужасни.
— Започвате да звучите досущ като доктор Гроув.
— Не — отговорих след кратък размисъл. — Той ни смяташе за шарлатани и се съмняваше в полезността на експериментите. Аз също се опасявам от тяхната сила и съблазън и се безпокоя да не би тази сила да породи у хората арогантност.
Можех да му се разсърдя за думите, но не исках да се караме, а и Лоуър не се стремеше да ме вкара в истински диспут.
— Във всеки случай — продължи той, — след като в нашата църква има хора като Гроув, какво право имаме да съдим когото и да било? Те имат по-малка власт да създават спънки, отколкото вашите кардинали, но стига да можеха, биха постъпвали точно така. — Той махна с ръка да покаже, че изоставя омръзналата му тема. — Разкажете ми за вашата пациентка. Тя наистина ли оправдава теорията, която стоварихте на плещите ѝ?
Усмихнах се неволно.
— Удивително добре я поддържа. У нея се наблюдават явни признаци на подобрение и твърди, че от падането си насам никога не се е чувствала така добре.
— В такъв случай пия за мосю Декарт — отсече Лоуър и вдигна чаша, — както и за ученика му, именития доктор Да Кола.
— Благодаря ви — казах. — И според мен се отнасяте към идеите му с много повече уважение, отколкото признавате.
Лоуър притисна пръст към устните си.
— Шшт! — рече. — Четох трудовете му с интерес и полза за себе си. Но по-скоро ще се призная за папист, отколкото за картезианец.
Странен край на беседата ни, но тя завърши именно така. Без да се е прозял нито веднъж, Лоуър се намести по-удобно, като си присвои единственото топло одеяло, а мен остави да зъзна, и мигом заспа дълбоко. Известно време мислите ми безцелно се носеха към това и онова и дори не забелязах как подобно на него се потопих в прегръдката на Лета.
И двамата още спяхме, когато се появи пратеник от Щал да съобщи, че приготовленията са завършени и ако отидем по най-бързия начин, ще можем да станем свидетели на експеримента. Не можеше да се каже, че в съненото си състояние чувствах желание за среща с раздразнителния германец, но Лоуър неохотно призна, че наш дълг е да сторим всичко по силите си.
— Бог ми е свидетел, никак не ми се ходи при него — каза, докато се жабуреше и привеждаше в ред облеклото си, преди да се нахвърли на закуската от комат хляб и чаша вино. — Но след като с тази работа се е заел съдия, редно е да представим изводите си в изряден вид. Макар че той надали ще се съобрази с тях.
— Но защо? — изненадах се. — Във Венеция постоянно призовават лекари да изкажат мнението си.
— В Англия също. „Ваша милост, по мое мнение този човек е мъртъв. Наличието на нож в гърба сочи към смърт, настъпила не по естествени причини.“ Всичко върви гладко, стига нещата да не се представят усложнено. Е, тръгваме ли? — Той пъхна в джоба си втори комат хляб и отвори вратата. — Уверен съм, че не бихте искали да пропуснете това.
За мое немалко изумление Щал направо ни се зарадва, когато четвърт час по-късно се изкачихме по стълбите до задръстеното му от вещи и вонящо жилище на улица „Търл“. Възможността да блесне с находчивост и умения пред оценяваща публика явно му изглеждаше твърде съблазнителна, макар и много да се стараеше да се покаже намусен. Всичко беше готово — свещи, купи, стъкленици с течности, шест купчинки прах — съдържанието, извлечено от бутилката — и химикали, купени и изпратени му от Лоуър.