Тя отново заговори, но много тихо и не чух думите ѝ.
— С нищо не мога да помогна на майка ти и ти го знаеш. А сега бъди добра да ме оставиш на мира.
Момичето леко повиши глас:
— Но, господине, налага се да помогнете. Не си мислете, че моля…
Ала като видя, че той е непреклонен, прегърби рамене под неуспеха си и се отправи към вратата.
Защо станах, слязох след нея по стълбите и я заговорих на улицата, сам не знам. Може би у мен се пробуди рицар от рода на Риналдо или Танкред. Нищо чудно, след като този свят тук през последните дни се бе отнесъл така зле с мен, изпитах съчувствие към нея в бедата ѝ. А не е изключено — по причина, че бях премръзнал, уморен и угнетен от неволите си, да бях принизен до усещането, че разговор с нея би бил допустим. Не знам; но преди да се бе отдалечила твърде много, догоних я и любезно се прокашлях.
Тя се обърна, кипнала от ярост.
— Оставете ме на мира! — изрече рязко.
Явно съм реагирал, сякаш ме е зашлевила през лицето. Знам, че прехапах устна и промълвих „О!“ в изненадата си от реакцията ѝ.
— Моля за извинение, мадам — изрекох на най-добрия си английски.
У дома бих се държал различно: учтиво, но с фамилиарност, даваща да се разбере кой е по-високопоставен. На английски, естествено, подобни тънкости бяха непостижими за мен; умеех да разговарям само с изискани дами и затова ѝ говорех като на такава. От страх да не изглеждам необразован глупак (англичаните са убедени, че единствените причини да не разбираш езика им, са, че си тъп или се инатиш), реших да придружа думите си със съответните жестове, сякаш подобна любезност ми идеше от сърце. Та затова ѝ се поклоних.
Нямах такова намерение, но това отне вятъра от платната ѝ, ако трябва да прибегна към любимата морска метафора на баща ми. Гневът ѝ угасна, като се озова изправена пред галантност, вместо пред грубост. Сега тя ме погледна с любопитство и между веждите ѝ се появи много привлекателна бръчица в израз на объркването ѝ.
Реших да продължа в същия дух.
— Простете, че се обръщам към вас по този начин, но без да искам, чух, че имате нужда от лекар. Така ли е?
— Нима сте лекар?
Отново се поклоних.
— Марко да Кола от Венеция. — Беше лъжа, то се знае, но не се съмнявах, че ще се окажа по-способен от кой да е шарлатанин или лечител, към каквито тя би се обърнала в обичайния случай. — А вие?
— Казвам се Сара Блънди. Навярно сте твърде важна персона и не бихте пожелали да лекувате старица със счупен крак от страх да не паднете в очите на приятелите си.
Да, тя не беше от тези, на които е лесно да окажеш помощ.
— Практикуващ лекар би бил по-подходящ от мен — съгласих се. — Но аз съм изучавал изкуството на анатомията в университетите на Падуа и Лайден и тук нямам приятели, следователно надали бих им паднал в очите, ако сляза до нивото на практик.
Тя ме погледна и поклати глава.
— Опасявам се, че не сте чули добре обяснението ми, макар да ви благодаря за предложението. Не мога да ви платя, защото нямам никакви пари.
Небрежно махнах с ръка и — за втори път този ден — дадох да се разбере, че за мен парите са без всякакво значение.
— И все пак ви предлагам услугите си — заявих, — а за плащане може да говорим по-нататък, ако пожелаете.
— Без съмнение — отговори тя по начин, който отново ме остави озадачен. После ме погледна открито и откровено, както го умеят англичаните, и вдигна рамене.
— Най-добре да тръгваме към пациентката — предложих, — а по път ще ми разправите какво ѝ се е случило.
Като всички млади мъже исках да пробудя интерес у момичето, към каквото и съсловие да принадлежеше, но опитите ми отидоха всуе. Въпреки че беше облечена по-леко и от мен и крайниците ѝ едва ли не прозираха през дрехите ѝ, а главата ѝ да бе покрита само доколкото го изискваше приличието, сякаш не ѝ бе студено и дори не забелязваше вятъра, който ме пронизваше, както нож влиза в масло. Вървеше толкова бързо, та бях принуден да подтичвам, за да съм в крак с нея, при все че бе към два дюйма по-ниска от мен. Отговорите ѝ бяха едносрични, което си обясних с тревогата по повод състоянието на майка ѝ.
Отбихме се в дома на господин Ван Лееман, за да си взема инструментите, и аз набързо надникнах в справочника на Барбет, та да не се налага да отварям книгата по време на процедурата, тъй като това би подронило доверието на пациентката. Както се разбра, майката на момичето имала нещастието да падне предния ден и останала да лежи сама през цялата нощ. Попитах защо не е повикала на помощ съседи или минувачи, тъй като горката жена надали живееше в пълно усамотение, но на този въпрос не получих удовлетворителен отговор.