— Арсеник значи? Той е причината за смъртта?
— Не виждам основания да се съмнявам. А вие не сте ли съгласен?
— Не, няма такова нещо. Но си мислех, господин Кола… — Той отново се разколеба.
— Драги, не го премълчавайте — насърчих го. — Виждам, че нещо ви измъчва. Споделете с мен.
Той сякаш се готвеше да заговори, после се отказа и поклати глава.
— Не, нищо — каза. — Нищо важно. Просто се почудих откъде може да се вземе арсеник. Страшно е да се предположи, че източникът може да е била моята аптека.
— Съмнявам се, че някога ще узнаем. Така или иначе, задължение на мировия съдия е да изясни всичко по силите си и във всеки случай вас никой няма да ви обвини. На ваше място не бих се тревожил.
Той кимна.
— Прав сте. Напълно прав.
В този момент вратата се отвори и в аптеката нахълта Лоуър, придружаван, за голямо мое разочарование, от Лок. И двамата бяха с официални костюми и Лоуър отново се бе решил да сложи перуката си. Поклоних им се.
— Не съм виждал толкова елегантни господа от посещението си в Париж насам — подхвърлих.
Лоуър се усмихна и се поклони в отговор. Крайно несръчно, тъй като в същото време придържаше перуката си с една ръка.
— Спектакъл, господин Кола, спектакъл.
— Какъв спектакъл?
— Този, за който ви споменах. Или забравих да спомена? Развлечението, което ви обещах. Готов ли сте? Нима го приемате така равнодушно? Та там ще е целият град. Да вървим. Започва след час, ако не побързаме, ще изпуснем най-хубавите места.
Доброто му настроение и припряност мигом ме накараха да забравя всички тревоги. Престанах да обръщам внимание на загрижения господин Крос, пожелах му всичко хубаво и излязох на улицата с приятеля си.
За изтънчените натури, привикнали с изяществото на италианското и френското драматично изкуство, посещение в английски театър предизвиква известен шок и по-красноречиво от всичко друго припомня колко неотдавна тези островитяни са се разделили с варварството.
Не опираше толкова до поведението им, макар вулгарната част от публиката да вдигаше неспирен шум, а и дори хора от приличните съсловия не бяха особено тихи. Дължеше се на дивия ентусиазъм, излъчван от трупата актьори на сцената. Подобни развлечения бяха разрешени отново едва от няколко години насам и градът се наслаждаваше неистово на новото и непривично усещане от зрелището. Студентите се бяха втурнали да продават книгите и одеялата си, за да се сдобият с възмутително скъпите билети.
Самата постановка не беше чак толкова ужасна, макар и твърде простонародна, по-подходяща за панаир, отколкото за театър. Това, че такива пиеси възхищават англичаните, показва що за груб и буен народ са те. Онази, която гледахме, бе написана от човек, живял недалеч от Оксфорд, който, уви, явно нито бе пътувал, нито бе изучавал великите автори — свидетелство за това бе пълното отсъствие на техника, на чувство за сюжет и на каквото и да било приличие.
Буквално от първата сцена бяха нарушени единствата, на които ни учи Аристотел и които придават стройност на творбата. Събитията в нея не се съсредоточаваха на едно място, а започваха в замък (както ми се стори), пренасяха се в някаква степ, после към едно-две бойни полета и завършваха с опит на автора да смести на сцената едва ли не всеки град в страната. Беше задълбочил грешката си с отказ от единство на време — помежду една сцена и друга можеха да изминат минута, час, месец или (доколкото схванах) петнайсет години, без публиката да бъде информирана за това. Отсъстваше и единство на действието, тъй като основната сюжетна линия биваше забравена за дълго време, а превес вземаха второстепенни, сякаш авторът бе събрал страници от половин дузина различни пиеси, метнал ги беше във въздуха и после ги бе подшил в реда, в който са паднали на земята.
Езикът бе още по-лош; не всичко разбрах, тъй като актьорите нямаха понятие от декламация, а си приказваха, сякаш бяха в стая с приятели или в таверна. От друга страна, истинско актьорско изкуство на изпълнител, застанал с лице към зрителите и пленяващ ги със силата на прекрасната си реторика, надали би било уместно тук, защото нямаше и помен от нищо пленително. Вместо това изобилстваше невероятно мръсен език. В една сцена по-специално, в която синът на някакъв благородник се преструва на луд и щурее на поляна под дъжда, а после се среща с краля, който също се е побъркал и е закичил цветя в косата си (повярвайте ми, не се шегувам!), очаквах дамите да бъдат изведени навън от загрижените си съпрузи. Нищо подобно, седяха си и по всичко личеше какво удоволствие изпитват. Единственото, което предизвика лека вълна на смущение, беше появата на актриси на сцената — нещо невиждано дотогава.