И накрая, всевъзможни жестокости и насилие. Бог знае колко от действащите лица бяха убити; по мое мнение това обяснява прословутата склонност към насилие у англичаните. Та как биха могли да са други, когато такива отвратителни сцени минаваха тук за развлечение? На един благородник например му изваждат очите на сцената пред публиката и то по начин, който не оставя нищо на въображението. На каква цел би могло да служи тъй грубо и излишно зрелище, освен да обижда и шокира зрителя?
Всъщност това представление, което се проточи толкова дълго, че заключителните сцени се играха в благословена тъмнина, за мен бе интересно само с едно — предостави ми панорамен изглед към местното общество, тъй като буквално никой не бе устоял на изкушението да топне пръсти в калта, с която бе заливана публиката. Сред зрителите присъстваха любителят на сплетни господин Уд, ректорът Удуърд, суровият и студен доктор Уолис, който ме бе тормозил на вечерята и малко по-късно бе станал жертва на господин Престкот. Томас Кен също беше там, както и Крос, Лок, Щал и други, познати ми от гостилницата на Мама Джийн.
Също така беше пълно със студенти, които аз не бях виждал, но които бяха добре известни на приятеля ми. По време на едно от честите прекъсвания видях как слаб и изпит мъж се опита да заговори доктор Уолис. По лицето на последния се изписаха гняв и конфуз и той рязко се отдалечи.
— Охо — подхвърли Лоуър, който наблюдаваше с интерес. — Как се менят времената.
Помолих го да ми обясни.
— Хм? Е, разбира се, вие няма откъде да знаете — отвърна ми с очи, все още приковани към разиграващата се пред него сцена. — Я кажете, какво мислите за онзи дребосък? Според вас възможно ли е да се разпознава характерът по физиономията?
— Вярвам, че да — отговорих. — Ако ли не, то голям брой художници портретисти просто си губят времето и ни сервират лъжи.
— Ами разпознайте го тогава. Ще си направим експеримент да проверим полезността на теорията. Или пък нивото на вашите умения.
— Така… — промълвих и се вгледах внимателно в мъжа, който смирено се отправи обратно към мястото си и седна, без да отправи никакво възражение. — Не съм художник и не съм обучен в това, но той наближава петдесетте и има излъчването на човек, роден да служи и да се подчинява. Не е галеник на съдбата, въпреки че не е беден. Джентълмен, но от по-ниските прослойки.
— Добро начало — похвали ме Лоуър. — Продължавайте.
— Не е от хората, които изпъкват, надали би се изявил с нещо в света. По-скоро обратното: поведението му предполага човек, който винаги ще бъде пренебрегван и отминаван.
— Аха. Още нещо?
— От онези, които по рождение са молители — добавих, вече увлечен от темата. — Личи по това как се приближи и как покорно понесе последвалото оскърбление. Очевидно е свикнал с подобно отношение.
— Отлично — кимна Лоуър. — Много полезен експеримент.
— Познах ли?
— Да кажем, че изложихте много интересни наблюдения. А, пиесата започва отново. Прекрасно.
Простенах вътрешно. Той беше прав, актьорите отново излизаха на сцената, слава на Бога, вече за развръзката. Дори аз бих могъл да го съчиня по-добре: вместо морално извисяващ изход от събитията кралят и дъщеря му умират тъкмо тогава, когато всеки разумен драматург би се погрижил да живеят, та да има някаква смислена поука от пиесата. Но разбира се, дотогава кой ли вече не е умрял, та те вероятно решават да издъхнат, защото няма с кого да си приказват.
Излязох на улицата малко зашеметен, тъй като не бях виждал толкова много кръв, откакто анатомизирахме доктор Гроув. За щастие, Лоуър предложи да се отбием в таверната. Имах нужда да пийна нещо по-силно, за да дойда на себе си, поради което дори не трепнах, когато Уд и Лок решиха да се присъединят към нас. Не беше най-желаната от мен компания, но след такова представление бих пил и със самия Калвин, ако се налагаше.
Докато прекосим града и седнем в „Кралската лилия“, Лоуър преразказа на Лок как съм изтълкувал характера на непознатия от театъра и той се ограничи до бегла насмешлива гримаса.
— Ако греша, бих искал да го чуя още сега — изрекох малко разпалено, защото не ми се нравеше да се забавляват така за моя сметка. — Кой беше той?
— Давайте вие, Уд, нали сте истинска съкровищница на клюки. Кажете му.
Уд, очевидно доволен да бъде включен в кръга ни и да стане център на внимание, отпи от чашата си и поиска от сервитьора да му донесе лула. Лоуър също си поръча лула, но аз отказах. Не че съм против малко тютюн вечер, особено когато имам нужда да си раздвижа червата, но често лулите в таверните са дотолкова използвани от клиентелата, че имат вкус на кисела слюнка. Знам, че на повечето хора не им пречи, но аз предпочитам да пуша своята собствена.