— И така — започна Уд с педантичния си маниер, след като чашата му беше отново напълнена с ейл и в устата му имаше димяща лула, — въпросният дребосък, дето бил смирен и отритнат, създаден да служи и молител по рождение, в действителност е Джон Търлоу.
Тук той направи пауза за драматичен ефект, сякаш това име трябваше да ми направи впечатление. Попитах го, може би с излишна рязкост, кой е този Джон Търлоу.
— Нима не сте чували за него? — попита смаян той. — Във Венеция е известен на мнозина. И в почти цяла Европа също. Близо десет години този човек вилня из страната ни и из други краища, като си проправяше път с убийства, подкупи, кражби и мъчения. Не чак толкова отдавна държеше съдбата на кралства в ръцете си и разиграваше монарси и държавници като марионетки.
Отново замълча и най-сетне разбра, че се изразява непонятно.
— Беше държавен секретар на Кромуел — взе да обяснява, сякаш говореше на дете. Честна дума, този човек ме дразнеше. — Действаше като негов главен шпионин и отговаряше за сигурността на републиката и за живота на Кромуел. Справи се превъзходно със задачата — все пак Кромуел умря в постелята си. Докато Джон Търлоу беше на поста си, нито един убиец не можа да го доближи. Имаше съгледвачи навсякъде: ако поддръжници на краля крояха конспирация, Джон Търлоу узнаваше за нея преди тях самите. Чувал съм, че сам подклаждал някои от заговорите просто заради удоволствието да види сметката на враговете. Докато се ползваше с доверието на Кромуел, властта му да върши каквото си иска беше неограничена. Говорят, че тъкмо Търлоу примамил бащата на Джак Престкот да предаде краля.
— Този дребен човечец? — ахнах изумен. — Но ако това е истина, как така се разхожда преспокойно и присъства на театрални постановки? Та нали всяко разумно правителство би го обесило по най-бързия начин?
Уд сви рамене, нежелаещ да си признае, че нещо не знае.
— Държавна тайна. Но живее, без да вдига шум около себе си, на няколко мили оттук. Доколкото е известно, с никого не се среща и е сключил мир с правителството. Естествено, всички, които се тълпяха около него, докато беше на власт, сега и името му не помнят.
— В това число и Джон Уолис, очевидно.
— А, да — рече Уд и очите му заблестяха. — В това число и той. Доктор Уолис е човек с инстинкт за властта. Умее да я подушва. Убеден съм, че когато Джон Уолис престане да върти опашка пред някого от силните на деня, това е сигурен признак за неговото залязване.
Всеки обича разкази за тъмни и неясни събития и аз не правех изключение. Историята, разказана от Уд за Търлоу, ми даде известно познание за делата в кралството. Или върналият се на престола крал се чувстваше толкова сигурен, та можеше без опасения да остави подобен човек на свобода, или пък бе толкова слаб, че не смееше да го предаде на правосъдието. Във Венеция нещата биха се развили различно: Търлоу отдавна щеше да е погълнат от рибите в Адриатическо море.
— Ами този човек Уолис? Той ме интригува…
Ала нищо повече не научих, тъй като младеж, когото разпознах като прислужник на мировия съдия, се приближи до масата ни и остана във вдървена поза, докато Лоуър не му се притече на помощ и не го попита по каква работа е дошъл.
— Търся господин Кола и доктор Лоуър, господине.
Отвърнахме му, че това сме ние.
— И какво искаш от нас?
— Сър Джон настоява незабавно да отидете у дома му в Холиуел.
— Сега? — учуди се Лоуър. — И двамата? Минава девет, а още не сме вечеряли.
— Не търпи отлагане, както разбрах. Работата е много спешна.
— Не се отказва на човек, който има властта да беси — подхвърли Лок насърчително. — По-добре вървете.
Къщата в Холиуел ми се стори топла и приветлива, когато влязохме в предния салон, преди отново да бъдем въведени в кабинета. В камината гореше огън и аз се стоплих пред него със съзнанието колко е студена тази страна през зимата и колко слабо отоплена е собствената ми стая. Също така се усещах ужасно гладен.
Съдията се държеше видимо по-студено, отколкото преди обед. Щом си разменихме поздрави, той ни поведе към вътрешната стая и ни покани да седнем.
— До късно работите, сър Джон — подхвърли Лоуър дружелюбно.
— Не по свой избор, докторе — отвърна той. — Но това е въпрос, който не търпи отлагане.