— Значи е нещо сериозно тогава.
— Така е. Отнася се до господин Крос. Дойде да ме посети днес следобед и бих желал да проверя с какво име се ползва, защото не е от благородно потекло, макар без съмнение да е почтен човек.
— Е, питайте. Какво за стария Крос? Познавам го като свестен мъж и рядко мами с везните, при това само непознати клиенти.
— Донесе книгата си за продажби — каза съдията — и от нея ясно личи, че преди четири месеца е закупено значително количество арсеник от Сара Блънди, прислужница, живееща в града.
— Ясно.
— Блънди е била уволнена от Гроув за непристойно поведение в същия онзи ден — продължи съдията. — Произхожда от ненадеждно семейство.
— Простете, че ви прекъсвам — обади се Лоуър, — но вие разпитахте ли момичето? Може би тя разполага с убедително обяснение.
— Да, след разговора с господин Крос отидох право при нея. Тя каза, че е купила прахчетата по поръка на доктор Гроув.
— Нищо чудно и така да е. Няма как да се опровергае.
— Възможно е. Възнамерявам да проверя дали доктор Гроув е водил книга за разходите си. Прахчетата струват почти шилинг и такава скъпа покупка несъмнено би била записана. Можете ли да гарантирате за Крос, че е достоен за доверие и не би дал лъжливи показания от лоши чувства?
— О, да. В това отношение той е напълно надежден. Ако казва, че момичето е купило арсеник от него, именно така е било — отвърна Лоуър.
— Отправихте ли открито обвинение към нея? — поинтересувах се аз.
— Не — отговори сър Джон. — Прекалено рано е за това.
— Но го смятате за възможност?
— Не го изключвам. Може ли да попитам защо никой от двама ви не спомена, че в онази вечер е била видяна да влиза в стаята на доктор Гроув?
— Не е моя работа да разпространявам слухове — ядоса се Лоуър. — Нито е ваша да ги повтаряте.
— Не става дума за слух — заяви съдията. — Каза ми го ректорът Удуърд и доведе тук господин Кен да повтори обвинението си.
— Кен? — намесих се. — А вие убеден ли сте, че той казва истината?
— Нямам причини да се съмнявам. Наясно съм, че са имали спорове с доктор Гроув, но не мога да повярвам, че би излъгал за нещо толкова важно.
— А момичето какво каза?
— Отрече, естествено. Но в същото време не желае да отговори къде е била.
Припомних си, че тя и на мен не искаше да каже и за пръв път сърцето ми се изпълни с мрачни предчувствия. В края на краищата, нормално би било да се признае и тежко морално прегрешение, ако то би оборило тъй ужасни подозрения. Какво тогава беше правила, ако се приемеше, че не се опитва да прикрие вината си с лъжа?
— Тоест, имаме нейната дума срещу тази на Кен — обобщи Лоуър.
— Неговата дума, то се знае, е с повече тежест — изтъкна съдията. — От слуховете, които чувам, тя е имала причина, макар и твърде извратена, за подобна постъпка. Както разбрах, лекувате майка ѝ, господин Кола?
Кимнах.
— Съветвам ви да прекратите незабавно. Стойте възможно по-далече от нея.
— Вече я приемате за виновна — промълвих, разтревожен от такъв обрат на разговора.
— Вярвам, че разполагам с основания за възбуждане на дело. Установяването на вина, доволен съм да кажа, не влиза в моите задължения.
— Но майката се нуждае от лекарска помощ — възразих аз, без да добавям, че резултатите от опита ми изискват постоянно наблюдение.
— Вероятно друг лекар би могъл да се погрижи за нея. Не мога да ви забраня, но ви моля да помислите колко е деликатно положението. Ако се срещнете с момичето, няма как да не се поведе разговор за доктор Гроув. В случай че е виновна, непременно ще иска да узнае как върви разследването и дали вие подозирате какво се е случило. И тогава ще ви се наложи или да излъжете, което е унизително, или да ѝ съобщите сведения, които ще я подтикнат да избяга.
То се знае, нямаше как да отрека логиката на такова предупреждение.
— Но ако престана да посещавам майката, това също може да събуди подозренията на дъщерята.
— В такъв случай — весело заяви Лоуър — трябва да заминете с мен. По този начин ще сте далеч и момичето нищо няма да заподозре.
— При условие, че се върнете. Господин Лоуър, ще гарантирате ли за приятеля си? Ще осигурите ли завръщането му в Оксфорд?
Лоуър прие на драго сърце и преди да напуснем дома на сър Джон, двамата се договориха за всичко, без нито веднъж да ме попитат за мнението ми. Още на следващия ден ми предстоеше да замина с Лоуър, който обеща, че ще убеди Лок да навестява пациентката ми и да записва всички изменения в състоянието ѝ. По този начин се налагаше да осведомим Лок за направеното от нас, а това ме притесни. Ала нямах избор.