— Добър вечер, докторе — поздрави ме Джон Търлоу с тих и звучен глас при влизането си в стаята.
Макар за пръв път да имах възможност да го разгледам по-добре, първоначалната ми преценка се потвърди. Вече ми бе известна репутацията му, но той все така въобще не ми приличаше на зъл тиранин. Имаше воднисти очи, които примигваха, сякаш несвикнали със светлина, и кротко изражение на човек, копнеещ за добро отношение от околните. Бих го взел за смирен свещеник, водещ скромно, но смислено съществуване в бедна енория и пренебрегван от висшестоящите.
Но сведенията, получени от Уд, се бяха запечатали в паметта ми, и аз замрях в едва ли не благоговеен ужас.
— Вие сте доктор Кола, нали? — продължи той, тъй като не отроних нито дума.
Накрая си върнах дар слово, потвърдих, че съм аз, и го попитах за оплакванията му.
— О, не опира до телесен недъг — отвърна той с лека усмивка. — По-скоро до душевен, ако може така да се каже.
Осмелих се да отбележа, че това не е по моята част.
— Да, разбира се, но е по силите ви да окажете известна помощ. Може ли да бъда откровен с вас, докторе?
Разперих ръце, сякаш да кажа „защо не“.
— Отлично. Разбирате ли, имам гост, който е в състояние на силен смут. Не мога да кажа, че е желан гост, но както ви е известно, гостоприемството си има своите закони. Отхвърлен е от ближните си, а моята компания намира за недостатъчна. Не мога да го виня за това, тъй като съм безинтересен събеседник. Впрочем, знаете ли кой съм?
— Казаха ми, че сте господин Търлоу, държавният секретар на лорд Кромуел.
— Точно така. Накратко, на госта ми са нужни сведения, които не може да получи от мен, а ми каза, че вие сте в състояние да му ги дадете.
То се знае, озадачи ме до крайност. Отвърнах, че ще се отзова на драго сърце. Но изразих учудване, защото Грейт Милтън не беше чак дотам изолиран от света. Търлоу избегна директен отговор.
— Както разбрах, познавали сте джентълмен на име Робърт Гроув, член на факултета на Новия колеж.
Учудих се, че Търлоу е наясно за това, но потвърдих, че да.
— Чух, че смъртта му е предизвикала известни съмнения. Бихте ли ми разказали обстоятелствата, свързани с нея?
Не виждах причина да му откажа и обобщих всичко случило се — от изследванията на Лоуър до разговорите на Сара Блънди с мен и със съдията. Докато говорех, Търлоу седеше невъзмутимо в креслото си, без да направи нито едно движение и с вид на абсолютен покой. Дори се почудих слуша ли ме изобщо и дали не е задрямал.
— Ясно — каза, когато завърших разказа си. — Значи, ако съм ви разбрал правилно, този мирови съдия само е разпитал момичето и нищо повече?
Кимнах.
— Ще се учудите ли, като узнаете, че преди два дни тя е била обвинена в предумишлено убийство на доктор Гроув? И че сега е в затвора в очакване да се изправи пред съд?
— Изумен съм — отвърнах. — Нямах представа, че английският закон действа така бързо.
— Вие смятате ли тази девойка за виновна?
Ама че въпрос! Същият, който си бях задавал неведнъж през време на пътуването.
— Не знам. Това е работа за закона, не за логиката.
Тук той се усмихна, сякаш бях изрекъл нещо много остроумно. По-късно Лоуър ми обясни, че Търлоу дълги години е бил адвокат, преди метежът да го издигне до длъжност държавен секретар.
— Е, кажете ми какво ви подсказва логиката.
— Хипотезата е, че Сара Блънди е убила доктор Гроув. Какви са доказателствата за това? Има налице мотив — той я е уволнил, само че прислужниците постоянно биват уволнявани и за щастие, малцина са тези, които си отмъщават. Купила е арсеник в деня, когато я е изгонил. Била е в Новия колеж същата вечер, когато е умрял доктор Гроув, и не е пожелала да го признае. Несъмнено уликите свидетелстват в полза на хипотезата.
— Във вашите разсъждения обаче има една слабост. Не споменахте всички улики, а само тези, които подкрепят хипотезата. Доколкото разбирам, други факти сочат към алтернатива, а именно, че и вие може да сте го убили, тъй като последен сте го видели жив, освен това сте имали достъп до отрова, ако сте имали намерение да посегнете на живота му.
— Да, възможно с, но аз знам, че не съм го убил, а и не съм имал причина за такова нещо. Не повече, отколкото, да речем, доктор Уолис или Лоуър, или Бойл.
Той се съгласи с този довод (макар да не знаех защо му казвам всичко това) и кимна.
— Следователно изхождате от факти с различна тежест. И правите извод, че е виновна.
— Не — отвърнах, — не бих искал да повярвам в това.
Търлоу показа учудване.
— Но нали това противоречи на методите на науката? Длъжен сте да приемете хипотезата, докато не откриете нейна алтернатива.