— Приемам я като възможност, но не бих действал въз основа само на нея, ако не се открият други доказателства в нейна полза.
Той се надигна от креслото бавно като старец, чиито стави вече губят гъвкавост.
— Моля ви, докторе, налейте си чаша вино. Скоро ще се върна да продължим разговора си.
Преразгледах първото си впечатление от него, докато си наливах — заповедта си е заповед, с какъвто и тон да е изречена. Реших, че Търлоу е благ и кротък, защото никога не е имал нужда да се държи другояче. Изобщо не ми хрумна да кажа, че Лоуър ме очаква, че съм гладен и че не виждам защо трябва да стоя там на негово разположение.
Когато накрая той се върна, след него в стаята влезе смутено усмихнатият Джак Престкот, чиито окови и килия вече бяха само спомен.
— А! — възкликна ведро той, докато го гледах с откровено смайване, защото последно него очаквах да видя отново, камо ли при подобни обстоятелства. — Италианският анатом. Как я карате, любезни докторе?
Търлоу тъжно се усмихна на двама ни и се поклони.
— Оставям ви да си поговорите — каза. — Моля, не се стеснявайте да ме повикате, когато се наложи.
И той излезе от стаята, като ме остави зяпнал от изненада.
Престкот, по-едър в сравнение със спомена ми и далеч по-оживен, отколкото при последната ни среща, потърка длани, наля си чаша ейл от каната върху бюфета и седна насреща ми, като се вгледа в лицето ми, сякаш диреше там признаци за опасност.
— Учуден сте да ме видите. Отлично. Радвам се. Трябва да признаете, че това е много хитро убежище, не мислите ли? На кого би му хрумнало да ме търси тук?
Той несъмнено бе в прекрасно разположение на духа и се държеше като човек, който няма едничка грижа на света, не като такъв, когото го грози незабавна екзекуция. И какво, питах се, прави в дома на човек като Търлоу?
— Много е просто — обясни. — Двамата с баща ми са се познавали донякъде. Оставих се на неговото милосърдие. Ние, отхвърлените, трябва да се поддържаме, нали така?
— Какво всъщност искате? Излагате се на риск, като разкривате присъствието си пред мен.
— Ще видим. Търлоу ми предаде какво сте казали, но бихте ли ми разправили отново всичко по въпроса?
— За кой въпрос става дума?
— За доктор Гроув. Той беше много добър към мен, единственият човек в Оксфорд, когото харесвах. Много се опечалих от случилото се.
— Предвид колко грозно бихте се възползвали от него, ако беше дошъл да ви посети във вечерта на бягството ви, трудно ми е да го повярвам.
— А това ли — махна той презрително. — Не причиних нищо лошо на Уолис, само го вързах, нито пък стария Гроув бих наранил. Но какво ми оставаше? Да умра на бесилката, само и само да не допусна невъзпитано поведение? Длъжен бях да се спася и това беше единственият начин. А вие как бихте постъпили на мое място?
— Като начало, никого не бих нападнал — отвърнах.
Той пренебрегна думите ми.
— Помислете за минутка. Търлоу ми каза, че съдията доста заплашително е покръжил около вас. Ами ако ви беше поставил в окови? Лесно можеше да го стори, защото всички биха се зарадвали един папист да бъде обвинен. Какво бихте сторили тогава? Нима бихте седели мирно с надеждата съдебните заседатели да бъдат разумни? Или бихте стигнали до мисълта, че ще са банда пияни негодяи, дето ще ви качат на бесилката просто за свое удоволствие? Може да съм беглец от закона, но поне съм жив. Само дето съм натъжен от смъртта на Гроув и бих искал да помогна, ако е възможно, защото някога той беше добър с мен и почитам паметта му. Така че, разправете ми, какво се случи?
Отново изложих своя разказ. Престкот се оказа по-благодарен слушател: въртеше се в креслото си, ставаше да напълни отново чашата си, надаваше силни възклицания на одобрение или несъгласие. Накрая повторно стигнах до финала на историята.
— А сега, господин Престкот — заявих твърдо, — трябва да ми обясните в какво всъщност се състои работата.
— В това, че сега разбирам по-добре нещата, отколкото преди няколко минути. Въпросът е какво мога да сторя.
— Не мога да ви посъветвам, докато не разбера какво имате предвид.
Престкот дълбоко въздъхна и ме погледна право в очите.
— Знаете ли, че онова момиче Блънди беше негова любовница?
Отвърнах, че съм чувал слуховете, но добавих, че момичето не признава нищо такова.
— О, как ще признае? Но е истина. Знам го, защото се виждахме за кратко миналата година, преди да я разбера каква е. А после тя се прехвърли към Гроув, съблазни го и горкият старец падна в капана ѝ. Лесно стана, той имаше слабост към хубавките, а тя умее да се прави на много мила, стига да си го науми. Побесня, когато той я уволни. Срещнах я скоро след случката и повярвайте, не бях виждал по-страховито изражение. Приличаше на същински дявол, зъбеше се и съскаше като звяр. Той ще си плати за това, каза. Скъпо ще си плати.