— И какво имаше предвид?
Той вдигна рамене.
— Тогава го взех просто за женски преувеличения. После дойдоха неприятностите ми, попаднах в затвора и загубих връзка с външния свят. Докато не избягах. Когато излязох от замъка, нямах представа какво да правя по-нататък. Нямах нито пари, нито прилични дрехи, нищо. Реших, че трябва да се скрия, преди да се е вдигнала тревога. И отидох у Блънди. Знаех къде е домът им, бил съм там и преди.
Промъкнал се крадешком по калната уличка до вратата на Сара и надникнал през прозореца. Вътре било тъмно и той предположил, че няма никой. Влязъл, потърсил нещо за ядене и тъкмо загризал кора хляб, когато Сара се върнала.
— Беше обладана от някакво вълнение и направо ме уплаши — призна. — Естествено, изненада се да ме види, но когато ѝ обясних, че не бих могъл да я нараня и не възнамерявам да се задържа дълго, тя се поуспокои. Носеше със себе си малка чанта и с мисълта, че в нея може да има храна, ѝ я взех.
— И тя ти я даде?
— Не съвсем. Наложи се да ѝ я отнема насила.
— Както се досещам, вътре не е имало храна.
— Не. Имаше пари. И пръстен. Пръстен с печата на Гроув — каза и замълча, докато изрови от джоба си нещо, увито в хартия, която внимателно разгъна. Вътре имаше пръстен със син камък в средата. — Добре го помня — продължи той, когато аз взех пръстена, за да го разгледам по-отблизо. — Виждал съм го много пъти на пръста му. Той никога не го сваляше. Попитах Сара Блънди как е попаднал у нея. Тя не пожела да отговори, така че я бих, докато не изръмжа, че не било моя работа и във всеки случай на Гроув вече нямало да му е нужен.
— Това ли бяха думите ѝ? „На Гроув вече няма да му е нужен“?
— Да — отвърна Престкот. — Мислите ми бяха заети с друго и тогава не обърнах голямо внимание. Сега, разбира се, всичко това става много важно. Въпросът е как да се постъпи. Не мога да свидетелствам. Съдията ще ми благодари и мигом ще ме обеси. Та си помислих, че може би вие ще предадете пръстена на сър Джон и ще му съобщите моя разказ. А ако ми провърви, аз вече отдавна няма да съм тук.
Размишлявах, като стисках пръстена в ръце и сам на себе си се чудех защо никак не ми се искаше да му повярвам.
— Давате ли ми дума, че ми казахте чистата истина?
— Да, разбира се — отвърна той искрено и без бавене.
— По-склонен щях да съм да ви вярвам, ако собственият ви нрав не беше тъй необуздан.
— Не е така! — възрази той, като леко се изчерви и повиши глас. — Оскърбявате ме! Всичко, което сторих, целеше да защитя самия себе си и доброто име на семейството си. Няма никакво сходство между моя случай, който бе въпрос на чест, и нейния, продиктуван от похот и алчност. Сара Блънди няма да спре дотук, повярвайте ми, докторе. Не признава никакви закони, няма задръжки. Тя и такива като нея не са ви ясни, колкото на мен.
— Твърде буйна е — признах. — Ала съм я виждал също така учтива и отговорна.
— Стига да си го науми — подхвърли презрително. — Истината е, че няма никаква почтителност към онези, които я превъзхождат. В това вероятно сам сте се уверили.
Кимнах. Самата истина беше. И отново си помислих за моята хипотеза. Искал бях да получа още и необорими доказателства, а сега като че ги имах вече. Престкот нищо не печелеше, като напомняше за себе си. Напротив, имаше много за губене. Трудно ми беше да не му повярвам, а и той говореше с такова чувство, та не можех и да си помисля, че не казва истината.
— Ще говоря с магистрата — отвърнах. — Няма да давам сведения за местонахождението ви, просто ще предам вашия разказ. Според мен той е надежден човек и бързо ще приключи нещата. На мнозина в университета не е по вкуса неговата намеса и вашите показания ще са му от полза. Нищо чудно да се смекчи към вас. То се знае, трябва да се посъветвате с господин Търлоу, но аз не бих ви препоръчал прибързано бягство.
Престкот помисли над това.
— Може би. Но вие ми обещайте да бъдете внимателен. Ужасно се боя. Ако някой като Лоуър узнае къде съм, ще ме предаде. Длъжен е да го стори.
Обещах му с голямо нежелание и ако не удържах на думата си поради дълга си към Лоуър, то поне мога да кажа, че това не навреди на Престкот.
Само че опитът ми да запазя мълчание доведе до печално влошаване на отношенията ми с Лоуър, тъй като отлъчването ми — както той предполагаше към полезен и щедър пациент — отново го хвърли в завист и униние. Срещал съм хора, способни на подобна промяна в настроенията. Но отличителното при Лоуър бе, че тя настъпваше рязко, без предупреждение и без особено основателни причини.