Вероятно той го разбра и обратният ни път към Оксфорд мина в мълчание и в неловки разговори. Силно ми липсваше предишната непринуденост помежду ни, но не можех да върна духа на другарство. Според мен Лоуър се срамуваше от себе си, тъй като бе наясно, че се е държал непростително. Ето защо ми оказваше дребни жестове на внимание с надежда да си върне благоразположението ми, но когато те се оказаха напразни, потъна в меланхолия.
Ала честта ме задължаваше да не мълча: макар и да бях дал дума на Престкот, сметнах, че дългът ми пред Лоуър натежава пред нея. Не бях осведомен за законите, но знаех, че трябва да го уведомя за случилото се в дома на господин Търлоу. Би било твърде недостойно за мен да го научи от мировия съдия или от приказките по таверните. Той изслуша разказа ми с дълбока загриженост.
— И вие не ми казахте? Съзнавате ли какво сте направили?
— Какво?
— Вече сте виновен колкото тях. Може да увиснете на въжето, ако Престкот бъде заловен. Изобщо ли не ви хрумна?
— Не. Но какво можех да направя?
Той се замисли.
— Не знам. Но ако съдията реши, че му трябва Престкот, а той е избягал вече, ще се окажете в тежко положение. А вие вярвате ли му?
— Не виждам причина да не му вярвам. Няма никаква изгода да си измисля. И нали не аз го открих, а той прати за мен. А и пръстенът на доктор Гроув. На Сара ще ѝ се наложи да обясни как е попаднал у нея.
— Уверен ли сте, че това е неговият пръстен?
— Не. Но ако е неговият, все някой ще го разпознае. Вие как мислите?
Лоуър отново потъна в разсъждения.
— Според мен — заговори накрая, — ако пръстенът е негов и се окаже възможно Престкот да даде показания, то тя ще бъде обесена.
— Вярвате ли във вината ѝ?
— Бих предпочел да съм видял с очите си как в стаята му тя сипва арсеник в бутилката с бренди. Или да го чуя от собствената ѝ уста. Както ни учи доктор Щал, пълна увереност няма. Но започвам да клоня към мисълта, че тя действително е виновна.
Тук и двамата се смутихме, тъй като осъзнахме в един и същ момент, че отново сме възприели предишния дружески тон и неловкостта мигом се върна. И аз взех своето окончателно решение, почувствал, че никога няма да мога да говоря непринудено с него, без да се опасявам, че отново ще изпадне в ярост. Лоуър като че отгатна мислите ми и не наруши мрачното мълчание, докато конете препускаха в тръс по калния път. Естествено, беше му ясно, че не може да направи нищо повече, след като бе поднесъл извинение за думите си, а не виждаше нужда да се извинява за онези, които още не е изрекъл.
Вече споменах, че нямах високо мнение за английския театър: скучна фабула, лоша игра, калпава дикция. А виж, английските съдилища са съвсем друго нещо, притежават всичката пищност и драматичност, която липсва в театъра, постановката е далеч по-изпипана и завладяваща.
Съдебният спектакъл няма равен никъде на континента и дори французите, тези любители на помпозността, не могат да придадат на упражняването на правосъдието такова величие, внушаващо благоговеен ужас. Причината за това е, че съдилищата в Англия са подвижни. По-дребните престъпления се възлагат на мировите съдии, но по-важните дела се гледат от представители на краля, изпращани от Лондон през определени интервали от време. Тези представители правят обиколка из страната и пристигането им е съпроводено с много церемониалност. Кметът очаква процесията на границите на града, местните земевладелци го следват с каретите си, тълпи от зяпачи запълват улиците, докато кортежът се връща към залата на съда, където се произнасят витиевати прокламации, даващи право на съдиите да бесят колкото им хрумне нарушители на закона.
Може би трябва да обясня как англичаните водят съдопроизводството, тъй като методите за него са не по-малко чудати от другите порядки в тази страна. Човек би помислил, че един учен съдия би бил достатъчен, както и навсякъде другаде, но тук случаят не е такъв. След като са назначили такъв човек, те прехвърлят всичките му пълномощия на група от дванайсет души, избрани случайно и напълно невежи относно законите. Нещо повече, местните са неимоверно горди с въпросната крайно нелепа система и благоговейно почитат тези така наричани съдебни заседатели като твърдата основа на всички свои свободи. Съдебните заседатели изслушват аргументите, изнесени в съда, и гласуват присъдата. Обикновено делото излага този, който е предявил обвиненията, а в случай на убийство — близките на покойника или мировият съдия, който действа от името на краля. В случай че няма роднини, както беше при Гроув, задачата да състави обвинението падаше на мировия съдия, на когото се плащаше от хазната.