Приготовленията за заседанията на пътуващия съд са много и скъпоструващи, ето защо Главната улица бе задръстена от хора при завръщането ни в Оксфорд. Зрелището ме впечатли, но у Лоуър то само предизвика поредния пристъп на лошо настроение. Наближаваше привечер, от сутринта не бяхме яли нищо и не можехме да решим дали да спрем някъде да си утолим глада, или да отида право при сър Джон в Холиуел. Избрах второто главно поради това, че бързах да видя госпожа Блънди. Каквото и да бе извършила дъщеря ѝ, старицата си оставаше моя пациентка и моята надежда за слава. А и нямах търпение да се избавя от присъствието на Лоуър.
Сър Джон ме прие без отлагане — тази черта на служителите на английския закон предизвиква възхищение у мен. Много малко съм имал досег с нашите венециански съдии, но знам, че според тях величието на закона се гради на създаването на всевъзможни спънки и бавене. Той изслуша разказа ми с интерес, но не изрази и най-малка благодарност. Като цяло отношението му към мен забележимо се бе променило през времето на отсъствието ми и от предишната доброжелателност не бе останала и следа.
— Длъжен сте били незабавно да съобщите на местните власти — каза той. — Търлоу е предател и трябваше да го обесят още преди години. А сега ми казвате, че укрива избягал престъпник. Какво си въобразява той, че стои над закона ли?
— Ако съдя по чутото — отвърнах спокойно, — тъкмо това си въобразява.
Сър Джон се смръщи.
— Нетърпимо! Той открито застава срещу кралската власт, а тя не взема никакви мерки.
— Нямам никакво желание да го защитавам — изясних. — Ако и половината от онова, което чух за него, е истина, заслужава незабавно да бъде обесен. Ала според мен той не вярва господин Престкот да е виновен за престъпленията, които му вменяват. А като го държи в такава близост до Оксфорд, оказва услуга на правосъдието, ако младежът действително може да даде важни показания за смъртта на доктор Гроув.
Мировият съдия изсумтя ядно.
— Предполагате, че разказът му не е важен ли?
— Естествено, че е важен.
— Ще съдят ли момичето?
— Да. Ще се изправи пред съда в последния ден на заседаването му.
— По какво обвинение?
— Второстепенна измяна.
— Какво означава това?
— Гроув е бил неин господар и няма значение, че я е изгонил, защото той е убит в качеството си на неин господар. А това е измяна, тъй като господарят е за прислугата онова, което е бащата за децата си или кралят за народа си. Това е най-тежкото престъпление, по-сериозно и от убийство. И наказанието за него е далеч по-ужасно. Когато бъде призната за виновна, чака я клада.
— Нямате ли съмнение относно вината ѝ?
— Ни най-малко. Разследването ми разкри толкова долна и гнусна човешка природа, че само мога да се чудя как не е била разобличена по-рано.
— Тя призна ли си?
— Не. Всичко отрича.
— А как ще се разпоредите със сведенията, които ви съобщих?
— Възнамерявам с десетина войници незабавно да тръгна за Милтън. Там ще окова господин Престкот и неговия покровител и ще ги пратя в затвора. Да видим дали господин Търлоу ще успее този път да се изплъзне от възмездието на закона. А сега ме извинете, бързам.
Като изпълних този тежък дълг, върнах се на Главната улица, научих, че господин Бойл се е разболял в дома на сестра си и щял да се задържи в Лондон още няколко дни. Отидох в кафенето на Тилярд да се нахраня и да узная последните новини. Там заварих Лок, който сякаш ми се зарадва. Лично аз не изпитах никаква радост при вида му.
— Следващия път, когато се сдобиете с пациент, господин Кола — каза ми той, — обслужвайте си го сам. Тя дяволски ме измъчи. След заминаването ви състоянието ѝ много се влоши.
— Съжалявам да го чуя. Но защо?
— Нямам представа. — Той вдигна рамене. — Но тя губи сили от деня, в който арестуваха дъщеря ѝ.
Той на драго сърце ми разправи всички подробности, тъй като това се случило по време на посещението му при старицата. Оказа се, че приставът дошъл за Сара в дома ѝ и я оковал и извлякъл през вратата пред очите на майка ѝ. Сара не тръгнала доброволно: пищяла, дращила и хапала, та се наложило да употребят сила, за да я повалят на пода и да ѝ поставят оковите, но и тогава продължавала да крещи, така че ѝ натъпкали парцал в устата. Майката се опитала да стане от леглото и Лок едва я удържал да не го стори.
— През цялото време старата виеше, че дъщеря ѝ не е сторила нищо и да не я пипат. Дължа да кажа, че като наблюдавах поведението на дъщерята, бях готов да повярвам в способността ѝ да убие. Не бях виждал някой да се преобразява така. От тиха и кротка в миг се превърна в беснеещо чудовище, вдъхващо ужас. И каква сила придоби само! Представяте ли си, наложи се трима мъже да се обединят, та да ѝ сложат оковите.