Ахнах.
— Ами майка ѝ?
— Е, то се знае, рухна в постелята си и се разрида, а оттам нататък започна да крее и отслабва. — Той помълча известно време, после ме погледна открито. — Направих каквото можах, но не помогна. Не се съмнявайте, умолявам ви.
— Ще се наложи да отида при нея — казах. — Именно от това се опасявах още от минутата, когато узнах за ареста. Боя се, че състоянието на майката още повече ще се влоши, ако не се вземат решителни мерки.
— Но какви?
— Кръвопреливане, господин Лок. Кръвопреливане. Помислете над това. Не мога да го твърдя категорично, но се питам дали състоянието на момичето не оказва въздействие върху това на майка и сега, когато в тялото ѝ нейният собствен дух се е смесил с този на дъщеря ѝ. Сара ще издържи, разбира се, но майка ѝ е много по-възрастна и по-слаба. Не се съмнявам, че тъкмо там е причината за влошаването ѝ.
Лок се облегна на стола си и повдигна вежди наглед с презрително високомерие, само че аз вече бях стигнал до извода, че това е обичайното му изражение, когато обмисляше нещо.
— Поразително — промълви най-сетне. — Този ваш опит има всевъзможни последствия. И какви са намеренията ви?
Поклатих тъжно глава.
— Не знам. И едничка идея нямам. Моля да ме извините. Трябва незабавно да ида при нея.
Това и сторих, а посещението ми потвърди моите най-големи страхове. Тя беше силно отслабнала, постепенното заздравяване на раната бе спряло и във влажната стаичка бе надвиснало зловонието на болест. Едва не се разплаках. Но тя беше в съзнание и у нея още се мержелееха някакви сили. Разпитах я и научих, че вече близо два дни не е яла нищо. Момичето, което Лоуър бе наел да се грижи за нея, избягало, щом отвели Сара, и отказало да стъпи вече в дома на убийца. Естествено, парите не беше върнала.
Стори ми се, че слабостта ѝ отчасти се дължеше на глад; ако се хранеше по-питателно и често, все още имаше надежда. Веднага отидох в гостилницата да купя хляб и бульон. Собственоръчно я нахраних лъжичка по лъжичка и едва тогава прегледах раната и смених превръзката. Самата рана не изглеждаше толкова зле, колкото се опасявах. В това отношение Лок добре се беше постарал.
И все пак не беше логично да е толкова болна. Несъмнено гладуването и душевната травма от случилото се с нейната дъщеря ѝ бяха причинили силна слабост, но аз бях уверен… не, на това се градеше цялата ми теория, че между нейната кръв и тази на дъщеря ѝ, вече течаща във вените ѝ, съществува връзка. И ако пребиваването в гъмжащата от плъхове тъмница можеше да окаже подобно въздействие, то несъмнено трябваше да се очаква и нещо по-лошо.
— Моля ви, добри докторе — промълви тя, когато приключих с превръзката ѝ, — кажете как е моята Сара. Не знаете ли?
Поклатих глава.
— Току-що се връщам от провинцията и знам дори по-малко от вас. Само чух, че предстои да я изправят пред съд. А вие не получихте ли някакви вести от нея?
— Не. Аз не мога да ида там, а тя не може да дойде тук. И няма кой да ѝ отнесе вест от мен. Боя се да злоупотребя с вашата доброта…
Сърцето ми замря. Досещах се за какво ще ме помоли и се страхувах от тази молба.
— … но вие я познавате мъничко. Наясно сте, че не би могла да стори такова нещо. За целия си живот никому не е навредила. Тъкмо обратното, та тя е известна… и на господин Бойл също… със способността си да лекува болести. Знам, че нищо не можете да направите за нея, но ако може да я посетите, та да ѝ кажете, че оздравявам и не бива да се тревожи за мен, а?
Повече от всичко ми се искаше да откажа, да заявя, че не искам да имам нищо общо с това момиче. Но не можах да се накарам да произнеса тези жестоки думи. Те още повече щяха да влошат състоянието на горката жена, а ако теорията ми беше вярна, колкото по-спокойна бе дъщерята, толкова нарастваше вероятността майка ѝ да се подобри. Така че се съгласих да изпълня молбата. Щях да посетя затвора, стига да ме допуснеха вътре, разбира се, и да предам съобщението.
Уповавам се на вярата, че бях водил добродетелен живот, че Господ вижда усилията ми да съблюдавам неговите заповеди и че ще бъда избавен от вечни мъки. Защото ако Адът е и наполовина ужасен колкото английската тъмница в навечерието на откриването на заседанията на съда, то наистина е дяволско място. Малкият преден двор на замъка беше препълнен с много повече хора, отколкото при първото ми идване — посетители, дошли да утешат затворници, а също и зяпачи, отбили се да погледат докарването на нови. Когато в града пристига кралският съдия, от близки и далечни места довеждат престъпници, та всеки на свой ред да чуе предназначената си съдба. Самият затвор, почти празен предишния път, сега буквално се пръскаше по шевовете, човешката смрад бе непоносима, а стенанията на болните, премръзналите и отчаяните — покъртителни. Макар и повечето тук да заслужаваха участта си, нямаше как да не изпитам дълбоко състрадание към тях, а за миг дори бях обзет от паника, че може да ме вземат за затворник и да не ме пуснат да изляза, щом приключех със задачата си.