Мъжете и жените са разделени, разбира се, и по-бедните са в две големи помещения. Няма никакви мебели, освен сламеници, на които да лежат; тракане на вериги отекваше всеки път, когато клетниците се въртяха, за да си намерят удобно положение, и то ме съпровождаше, докато си пробивах път през плътната маса от тела. Студът беше пронизващ, тъй като общата килия се намираше досами стария ров и вековната влага се беше пропила в стените. Единствената светлина влизаше през тесни прозорчета под самия таван, където можеше да ги достигне само птица. Благодарен бях за скорошното заседание на съда, тъй като недохранена и лишена от топли дрехи девойка като Сара Блънди би умряла от затворническа треска дълго преди да попадне в ръцете на палача.
Отне ми известно време да я открия, тъй като тя се бе облегнала на стената, обхванала с ръце коленете си и навела глава, така че се виждаше само дългата ѝ кестенява коса. Напяваше си тихичко — печален звук в това ужасно място, като на птица в клетка, изливаща в песен спомена за някогашната си свобода. Поздравих я, но тя не вдигна глава веднага. Странно колко натъжен и разтревожен бях от отсъствието на обичайното ѝ поведение. На мястото на оскърбителното високомерие сега се бе настанило безразличие, сякаш не ѝ стигаше въздух да диша — като на гълъбицата във вакуумната помпа на Бойл. Не ми отговори, като я попитах как е, само вдигна рамене и се обгърна още по-плътно с ръце, сякаш се опитваше да се стопли.
— Съжалявам, че нищо не ти нося — промълвих. — Да бях знаел, щях да взема поне храна и одеяла.
— Много любезно — отвърна тя. — Колкото до храната, нямайте грижа. Университетът има благотворителен фонд и госпожа Уд, предишната ми господарка, беше така добра да предложи да ми носи храна всеки ден. Но бих се зарадвала на топли дрехи. Как е майка ми?
Почесах се по главата.
— Тя е основната причина да дойда. Помоли ме да ти предам да не се безпокоиш за нея. Нека добавя нещо и от себе си: тревогите ти няма да ѝ помогнат с нищо, само могат да ѝ навредят.
Тя ме погледна право в очите и видях, че разгада истината от загриженото ми лице.
— Не е добре, нали? — изрече с равен тон. — Бъдете откровен, докторе.
— Не е укрепнала, както очаквах — признах. — Тревожа се за нея.
За мой ужас тя отново захлупи глава в дланите си и тялото ѝ се разтресе от отчаяни ридания.
— Хайде, недей така — взех да я успокоявам. — Нещата не са чак толкова зле. Просто оздравяването ѝ се бави. Но има мен и Лоуър, а сега и доктор Лок, а тримата отчаяно се стремим да я доведем до подобрение. Не изпадай в отчаяние. Това е един вид упрек към онези, които са поели грижата за нея.
Продължих да редя насърчителни думи и накрая тя отстъпи на уговорките ми, като вдигна към мен зачервените си от сълзи очи и избърса нос с опакото на дланта си.
— Дойдох да те успокоя, не да те разстройвам още повече. Ти мисли за себе си и за своя процес, това стига да ти ангажира мислите. А майка си остави на нас. При тези обстоятелства без друго нищо не можеш да сториш за нея.
— Ами после?
— Кога после?
— След като ме обесят.
— Ето че пак избързваш! — възкликнах с бодрост, каквато не чувствах. — Примката все още не е на врата ти.
Спестих ѝ, че участта ѝ можеше да се окаже още по-ужасна.
— Всички вече са го решили — промълви тя. — Магистратът ми го каза, като поиска от мен да призная. Съдебните заседатели ще ме обявят за виновна и съдията ще ме прати на бесилото. Кой би повярвал на някоя като мен, след като не мога да докажа невинността си? И какво ще стане с майка ми тогава? Как ще живее? Кой ще се грижи за нея? Нямаме нито роднини, нито средства за издръжка.
— Когато оздравее — изрекох натъртено, — без съмнение ще си намери никаква работа.
— Като съпруга на фанатик и майка на убийца? Че кой ще я наеме? А освен това знаете също така добре, колкото мен, че няма да е в състояние да се труди за много седмици напред.