Нямаше как да кажа, че това са празни ядове, тъй като по всяка вероятност тя щеше да бъде мъртва до седмица. И Бог да ми прости, не можех да измисля как да я утеша.
— Господин Кола, ще ви задам въпрос. Колко плаща доктор Лоуър?
Отне ми няколко мига да схвана какво ме пита.
— Имаш предвид…?
— Разбрах, че купувал тела — каза тя, вече с ужасяващо спокойствие. — И така, колко плаща? Готова съм да му дам своето, ако обещае да се грижи за майка ми. Моля ви, не се стъписвайте така. Така или иначе, няма какво друго да продам, а от тялото си няма да имам нужда — рече тя простичко.
— Аз… не знам… това зависи от състоянието… ами… на…
— Бихте ли го попитали от мое име? Без друго си мислеха, че съм продавала тялото си приживе, надали ще предизвикам скандал, ако го продам мъртво.
Според мен дори Лоуър би се затруднил как да води подобен разговор. На мен съвсем не ми беше по силите. Нямаше как да ѝ кажа, че останките ѝ след кладата дори на Лоуър нямаше да са нужни. Измънках, че ще говоря с него, и отчаяно се опитах да сменя темата.
— Не бива да губиш надежда — казах. — Обмислила ли си какво ще говориш?
— Какъв смисъл има? — поклати глава тя. — Дори не знам в какво ме обвиняват, нито кой ще свидетелства срещу мен. Нямам си никого, дето би се застъпил. Освен ако някой като вас, докторе, не гарантира за мен.
Мигът на колебание ѝ бе достатъчен.
— Ето, виждате ли? — продума кротко. — Кой би ми помогнал?
Вгледа се в мен в очакване на отговор. А аз не исках да отговарям. Самото ми идване тук бе против волята ми. Ала някак не ми бе по силите да ѝ се възпротивя.
— Бих се радвал да го сторя — казах накрая. — Но как да обясня пръстена на доктор Гроув?
— Какъв пръстен?
— Онзи, който е бил откраднат от трупа му и е бил намерен от Джак Престкот. Той ми разказа всичко.
В мига, когато тя осмисли думите ми, вече знаех без сянка на съмнение, че подозренията ми са били верни и че магистратът си знае работата. Тя беше убила Гроув. При отговора ми Сара пребледня мъртвешки. Всичко друго би могла да обясни някак, но на това обвинение нямаше отговор.
— Е, Сара? — подканих я, защото тя мълчеше.
— Значи няма спасение за мен. Мисля, че е време да си вървите.
Това прозвуча с отчаяно примирение. Бяха думи на човек, осъзнал, че деянията му са неопровержимо доказани.
— Не искаш да ми отговориш? Но ако не кажеш на мен, то пред съда ще бъдеш длъжна да отговаряш. Как ще опровергаеш обвинението, че си убила Гроув, за да си отмъстиш, и си ограбила лежащия му на пода труп?
Вихрушката, която ми се стовари, беше най-потресаващото, което съм изпитвал в живота си. Черупката на смирение се пропука и се показа истинската природа на това момиче, когато лицето ѝ се разкриви от омраза и безсилие. Тя се хвърли насреща ми и се опита да издере лицето ми. В погледа ѝ гореше безумен пламък. За щастие веригата около китката и глезена ѝ я удържа, иначе, кълна се, щеше да ми извади очите. Отскочих назад и се блъснах във воняща старица, която без бавене мушна ръка под горната ми дреха, за да дири кесията с пари. Извиках тревожно и до секунди пристигна тъмничар, за да ме отърве, като риташе затворниците по пътя си, а върху Сара стовари тояга, за да я усмири. Тя се строполи на сламеника и станах свидетел на възможно най-отчаяните ридания, които съм виждал някога.
Гледах в ужас чудовището насреща си, после се окопитих, колкото да уверя тъмничаря, че съм цял и невредим, ако не се смяташе драскотината върху бузата ми. Отдръпнах се на безопасно разстояние и поех дълбоко от вонящия въздух, за да дойда на себе си.
— Ако някога бях имал съмнения относно теб — казах ѝ, — те вече изчезнаха. Заради майка ти ще говоря с Лоуър. Но не очаквай нищо повече от мен.
Тръгнах си, облекчен да се махна от това адско място и демоните в него. Влязох в първата таверна, за да се съвзема. Половин час по-късно ръцете ми още се тресяха.
Макар и вече да не ме гризяха съмнения по повод виновността на момичето, не мога да кажа, че на душата ми олекна. Съприкосновението с подобно зло те хвърля в ужас, не ми бе лесно да забравя яростта, на която бях станал свидетел. Когато излязох от таверната, изпитах непреодолима потребност от човешко общуване, за да отвлека мислите си от чутото и видяното. Ако отношенията ми с Лоуър не бяха толкова обтегнати, неговата непринуденост със сигурност би ме облекчила. Ала сега нямах желание да се видя с него. Отхвърлих тази мисъл. Но пък после си припомних молбата на момичето и заради пациентката си, а и заради дадената дума, сметнах, че съм длъжен да му предам предложението ѝ, колкото и безполезно да бе то.