— Именно — отвърна той, ободрен от мисълта, че е потушил гнева ми. — Изказах ви опасенията как може да се обърнат нещата, ако за това се узнае твърде рано. Нужно е да се действа именно по този начин и колкото по-бързо, толкова по-добре. Съжалявам, искрено съжалявам, че не присъствахте при този опит. Моля, приемете коленопреклонните ми извинения. Поднасям ги също така от името на Лок и Рен, защото и на тях не им е хрумвало да ви засегнат.
Той ми отправи дълбок поклон и тъй като беше без шапка, с елегантен жест свали перуката си. Такова нелепо поведение за малко да извика усмивка на устните ми, но този път бях твърдо решен да не се поддавам на подобни уловки.
— Е, какво, прощавате ли ми? — попита, обезкуражен от реакцията ми.
— Ами да, добре — отвърнах кратко и това бе едва ли не най-голямата лъжа, изричана някога от мен.
Но все още имах нужда от него и тъй като бях лишен от всякакви приятели, наложих си да поддържам поне привидна сърдечност.
— Но къде бяхте все пак? — настоя той. — Наистина ви издирвахме.
— Ири госпожа Блънди. Тя е зле и се влошава все повече. И при дъщеря ѝ.
— В замъка?
Кимнах.
— Не исках да ходя там, но майка ѝ ме умоляваше. И това в много отношения ме успокои. Ако има човек, за когото да кажа, че е способен на убийство, то това е тя. Вече нямам никакви съмнения, макар да предполагам, че тя ще отрича своето престъпление. Сега ми става ясно, че тогава в кафенето е поискала от Гроув пари за майка си и той ѝ е отказал. Затова сама си ги е взела, като го е убила и ограбила. Ужасно е, че синовният дълг може да бъде в такава степен изопачен и извратен.
— Тя ли ви разказа всичко това? — попита Лоуър.
— Не, нищо не си признава — отвърнах. — Но иска да извърши едно добро дело, вероятно от разкаяние, защото друга причина не виждам.
И аз набързо предадох на Лоуър желанието ѝ да размени трупа си срещу съгласието му да лекува майка ѝ и да се грижи за нея. Лоуър изглеждаше изумен и — неприятно ми е да го кажа — определено нетърпелив да се възползва от обстоятелствата.
— Ами майка ѝ как е?
— Съмнявам се, че дълго време ще е бреме за джоба ви — отговорих. — И това е нещо друго, за което исках да поговоря с вас. Тя никак не е добре и се опасявам, че ако момичето умре, угасването на духа в едната ще доведе до фатален резултат при другата.
Той се замисли, след като споделих с него страховете си и единствената според мен стъпка, която би могла да спаси ситуацията.
— Нужна ѝ е още кръв, Лоуър — казах. — При това от някой друг, достатъчно здрав и силен, за да надмогне духа на дъщерята. И то незабавно. Ако Сара бъде съдена утре, то вдругиден ще я екзекутират. И почти не остава време.
— Убеден ли сте в това?
— Напълно. Тя угасва заедно с духа на дъщеря си, всички признаци са налице. И не намирам никаква друга причина.
Той изпъшка.
— Значи искате да се заемете с това днес?
— Да. Заради нея и в името на приятелството ни ще ви помоля за една последна помощ.
Още веднъж обиколихме градината в подобие на дружеска близост, докато той обмисляше логиката на разсъжденията ми.
— Възможно е да сте прав — каза накрая. — Стига да не съществува нещо неизвестно за нас.
— Ако е неизвестно, не можем да го вземем под внимание — посочих.
Той отново изпъшка, после дълбоко въздъхна, което подсказваше, че е взел решение.
— Добре — каза. — Довечера. Ще доведа някого от градинарите, на когото можем да се доверим, че ще си мълчи.
— А защо не в следобеда?
— Защото ми е нужно да я посетя. За да получа тялото ѝ, ще ми е потребно писмо с нейното разпореждане, надлежно подписано и заверено от свидетели. Това ще изисква време. Работата трябва да се свърши преди началото на процеса. Знаете ли, че ще я изгорят на клада?
— Сър Джон ми каза.
— При това положение няма големи изгледи да я използвам, ако не успея да убедя сър Джон да повлияе на съдията по делото. — Той се поклони. — С вас ще свършим работата навреме. Нека се срещнем в „Ангела“ след вечеря. Тогава ще се погрижим за майката.
Останалата част от деня прекарах в писане на писма и меланхолия. Нямах търпение час по-скоро да замина от Оксфорд. Задържаше ме единствено вдовицата Блънди, защото вече знаех какво се случва с нея в мое отсъствие. Съдбата на Сара Блънди никак не ме радваше, не хранех особен оптимизъм относно майка ѝ и съвсем бях изгубил доверие в приятеля си. Щеше ми се да приема уверенията му в лоялност към мен, на практика ги и приех, но семената на съмнението бяха посети и тревожеха душата ми.