След минута множеството утихна, а съдията го обходи с поглед.
— Момичето се призна за виновно — обяви той. — И това е истинска благословия, тъй като можем да продължим бързо. Съдебни заседатели, има ли между вас някакви разногласия?
Всички до един поклатиха тържествено глави.
— Някой от присъстващите желае ли да каже нещо?
Сред залата настана шумолене, тъй като всички се извръщаха да видят дали някой възнамерява да вземе думата. И тогава видях как на крака се изправи Уд, почервенял от смущение заради своята дързост и заради раздалите се насмешливи възгласи.
Горкият Уд; той не беше адвокат, нямаше дори увереността на човек като Лоуър, камо ли на някой като Лок. И все пак бе единственият, който се изправи в опит да защити момичето. Ала опитът се оказа обречен на неуспех, защото самият Демостен не би могъл да се справи успешно, при това бях убеден, че Уд е подтикван от великодушие и доброта, а не е твърдо убеден в правотата на каузата си. Не можа да бъде от никаква полза за Сара, тъй като щом се оказа център на всеобщото внимание, беше напълно зашеметен и изгуби дар-слово. Стърчеше и мънкаше нещо полугласно, така че никой не го разбра. Тълпата сложи край на това; от задните редове се раздадоха дюдюкания, после подсвирквания, сред които и най-речовитият оратор нямаше да бъде чут. Лок прекрати мъките му, като неочаквано ласкаво и внимателно го придърпа да седне. Виждах изражението на горчиво отчаяние по лицето на клетника и състраданието ми за срама му беше равно на радостта, че тази тягостна минута приключи.
— Благодаря ви за нечуваното красноречие — заяви съдията, като най-безсрамно се докарваше пред публиката и не можа да се сдържи да не добави към унижението на човека. — Ще взема предвид казаното от вас.
После измъкна черната филцова шапка и я нахлупи на главата си и този му акт предизвика оживление сред тълпата, чието настроение премина към открита злоба.
— Обесете я! — чу се вик от дъното.
— Тишина — обади се съдията, но твърде късно.
След това насърчение започнаха да крещят и други, към тях се присъединиха още и скоро всички до един се деряха, обладани от жажда за кръв, нахлуваща у войниците в сражение и у ловците, зърнали дивеч.
— Обесете я! Убийте я! — кънтеше ритмичен напев, съпроводен от тропане с крака и свиркания.
На съдията му отне няколко минути, за да възстанови реда.
— Няма да търпя повече това — отсече строго. — Е, какво, тя свести ли се? Може ли да ме чува? — попита той секретаря на съда, който беше отстъпил стола си, та да сложат Сара на него.
— Предполагам, че може, милорд — отвърна чиновникът, макар да крепеше раменете ѝ, за да не се изплъзне от седалката, и да ѝ залепи няколко плесника, та да я свести.
— Отлично. Сара Блънди, сега ме слушай внимателно. Сторила си възможно най-ужасно и гнусно престъпление и за жена, извършила подобно изменническо убийство, законът предвижда една неизбежна присъда. Да бъдеш изгорена на клада.
Той замълча и обходи с поглед залата, за да види какво впечатление е оставило съобщението му. То бе прието без никакъв възторг: при цялата необходимост от подобно наказание, англичаните не извличат особено удоволствие от кладата и тълпата притихна унило.
— Само че — продължи съдията — ти се призна за виновна, с което избави съда от излишно губене на време и по тази причина възнамеряваме да проявим милосърдие. Ще ти бъде оказана милостта да бъдеш обесена, преди тялото ти да бъде предадено на огъня, а това ще съкрати мъките, които предстои да понесеш. Такава е присъдата ти и нека Бог се смили над душата ти.
Той се изправи и закри заседанието, доволен, задето се бе оказало толкова кратко и плодотворно. Тълпата си отдъхна, сякаш събудена от чудесен сън, хората започнаха да се разотиват, а двама съдебни пристави изнесоха от залата безчувствената Сара, за да я приберат отново в затвора.
Решаването на съдбата ѝ отне по-малко от два часа.
Осемнадесета глава
И без това мрачното ми настроение още повече се влоши, когато след три-четири часа видях госпожа Блънди, тъй като битката се водеше пред самите ми очи и бе изгубена.
— Много съжалявам, докторе — промълви тя с още по-слаб глас отпреди, толкова силно я бе овладяла болката. Но се държеше храбро и всякак се стараеше да я прикрие, за да не се показва неблагодарна след всичките ми усилия.
— Аз трябва да ви моля за извинение — казах, след като я прегледах и се убедих колко зле са нещата. — Не биваше да ви оставям сама толкова задълго.
— Как е Сара? — зададе тя въпроса, от който се плашех.