Предварително бях решил да ѝ спестя истината — факта, че дъщеря ѝ не само бе обявена за виновна, а и сама бе признала извършването на страшното престъпление.
— Ами добре — отвърнах. — Доколкото е възможно в нейното положение.
— А кога ще я отведат на съд?
Отдъхнах си с облекчение. Тя бе изгубила усет за време и беше забравила кой ден е днес. Това облекчаваше задачата ми.
— Скоро — казах. — И мисля, че всичко ще приключи благополучно. Вие се съсредоточете над вашето благосъстояние. Това е най-добрата помощ, която можете да ѝ окажете, защото не бива да я разстройвате, сега ѝ е нужен бистър ум.
Тя малко или повече се задоволи с това и аз за пръв път в живота си почувствах, че понякога е по-добре да излъжеш, отколкото да кажеш истината. Както предполагам и на всички, от крехка възраст ми бе внушавано, че уважението към истината е основна черта на достойния човек; само че това не е вярно. Понякога дългът изисква да излъжем, каквито и последствия за нас да поведе това след себе си. Лъжата ми ѝ донесе успокоение, а истината би превърнала последните ѝ часове в нетърпимо страдание. Гордея се, че ѝ го спестих.
Не присъстваше никой друг и ми се наложи да се справя сам. Докато работех, хранех надеждата, че Лоуър ще дойде и ще извършим кръвопреливането. Той вече закъсняваше и това ме тревожеше. Беше мрачен и неприятен труд: да обтриваш, избърсваш и храниш със съзнанието, че всичко е само за привидност, за утеха, а зад ъгъла чака неизбежното. Духът на дъщерята — във всяко отношение по-мощна сила — увличаше със себе си майката към гибел. Лицето ѝ бе синкавобледно, боляха я всички стави, вътрешностите ѝ бяха обхванати от спазми. Ту трепереше неудържимо от студ, ту пламваше от висока температура.
Когато завърших приготовленията, обзе я силно треперене. Тя се сгърчи на леглото, зъбите ѝ тракаха, макар да бях запалил силен огън, от който стаята за пръв път се стопли.
Чудех се какво да сторя. Мина ми през ума да тръгна да диря Лоуър, за да му припомня обещанието, но това предизвика у нея първото истинско движение от идването ми насам.
— Моля ви, не си отивайте — прошепна тя, разтърсвана от тръпки. — Страх ме е. Не искам да умра сама.
Сърце не ми даде да изляза, макар да не ми се искаше да оставам, защото без Лоуър от присъствието ми нямаше никаква полза. Колкото и добър да бе експериментът ми, каквито и надежди да бях възлагал на бъдещето, той и дъщерята ги бяха съсипали, а ето че сега на съвестта ѝ щеше да тежи още един живот.
И аз останах, като отпъждах все по-настойчивата мисъл, че Лоуър ще ме подведе в момент, когато най-силно се нуждая от помощта му. Отново разпалих огнището, като сложих повече дърва, отколкото майката и дъщерята Блънди бяха изгорили за изминалата половин година, и седях на пода, загърнат в наметката си, а тя ту изпадаше в безпаметност, ту се свестяваше.
А какви безумици сипеше, когато уж беше на себе си — все за мъжа си и дъщеря си. Спомени, кощунствени и набожни слова и лъжи биваха смесвани, та ми бе невъзможно да отделя едно от друго. Опитвах се да не слушам и да не я осъждам, защото знаех, че в такъв час бесовете, витаещи наоколо ни през целия наш живот, изчакват удобен случай, за да изкажат чрез устата ни онова, което никога не бихме произнесли, ако се владеехме. Ето защо даваме последно причастие, та да освободим душата от тези демони и тя да напусне тялото чиста. И по тази причина протестантската религия е толкова жестока, като отказва на човек това последно милосърдие.
Все така не можех да изтълкувам нито майката, нито дъщерята, защото нито преди, нито след това съм попадал на такова съчетание от прекрасни и ужасни качества. Останах си в това недоумение, когато, изтощени от нейните бълнувания, първо старицата, а после и аз се унесохме в дрямка в горещия задух на стаята. Сънувах приятеля си и когато неволен шум в нощта ме разбудеше, първата ми мисъл бе, че е дошъл, докато не осъзнавах, че съм чул сов, или някакво животно, или пукащ в огнището пън.
Беше още тъмно, когато се събудих; предполагам, че е било около шест часът, не по-късно. Огънят бе почти загаснал и стаята отново беше студена. Разпалих го, колкото можах, и физическото усилие раздвижи скованите ми след съня стави. Едва тогава огледах пациентката си. Нямаше особена промяна при нея, беше малко по-добре, може би, но знаех, че не е в състояние да понесе ново напрежение.
При все че доверието ми към Лоуър беше силно намаляло, искаше ми се да е до мен, за да се възползвам от помощта и съветите му. Но дори аз не можех повече да се съмнявам, че ме беше излъгал. Бях сам и разполагах с малко време да действам. Не знам колко дълго прекарах в нерешителност с надеждата, че единствената ми алтернатива няма да се окаже необходима. Твърде много ценни минути пропилях в колебания, вероятно мозъкът ми не е работил както трябва, защото седях втренчен с празен поглед в пациентката си, докато далечен шум, носещ се отвън, не ме опомни. Досетих се какво означава: беше врява от гласове на много хора и постепенно зазвучаваше все по-силно.