Мисля, че напуснах за последен път мизерното жилище около час по-късно. Нямах настроение да търся Лоуър, за да го упреквам; не, към моето отчаяние се бе прибавил зверски глад, затова се отбих в таверната да хапна — за пръв път след повече от денонощие насам. Седях там във властта на отчаянието и мъката си, а разговорите наоколо ми звучаха като в мъгла — весели, празнични и дотолкова противоречащи на настройката ми, че се почувствах чужд тук, колкото никога досега.
В тези минути ненавиждах англичаните за тяхната ерес, затова как превръщат екзекуцията в празник и тя бива назначена в пазарен ден за изгода на търговците. Изпитвах омерзение към тяхното лицемерие и самодоволна убеденост в собствената им правота; ненавиждах Лоуър за необуздания му нрав, за това, че ме презря, предаде и захвърли на произвола на съдбата. И тогава на мига реших да напусна това задушливо градче, тази мрачна и жестока страна. Нищо вече не ме задържаше тук. Имах пациентка и тя умря. Имах поръчение от баща си, но не можех да го изпълня. Имах приятели, но както ставаше ясно сега, те всъщност никога не ми бяха били приятели. Дошло бе време да си замина.
След като взех това решение, малко се поободрих. Можех да си приготвя багажа и да тръгна в рамките на настоящото денонощие. Но си помислих, че преди това трябва да съобщя на някого за смъртта на госпожа Блънди. Не знаех как точно трябва да се постъпи с тялото, но не желаех да бъде заровена като просякиня. Щях да се обърна към Лоуър да ми направи тази последна услуга — да му дам от силно намалелите си пари, та да се погрижи за приличното ѝ погребение.
При това решение отново дойдох на себе си, а може би причината бе, че хапнах и пийнах. Вдигнах глава и едва сега забелязах какво се случваше наоколо ми. Осъзнах, че посетителите обсъждат обесването.
Не можах да схвана какво точно се бе случило, но стана ясно, че събитието е било съпроводено от скандал. И тъй, когато в един далечен ъгъл видях господин Уд, попитах го как е и дали знае какво е станало.
В миналото се бяхме срещали само няколко пъти и без съмнение беше неучтиво да отида при него, но отчаяно желаех да узная новините, а Уд бе готов на драго сърце да ми разкаже историята.
Очите му блестяха от удоволствието от скандала и той излъчваше крайно неуместна потисната възбуда. Покани ме да седна, та да ми разкаже случката в подробности.
— Приключено ли е? — попитах.
Макар да бе още рано, прецених, че е пийнал в повече, защото отговорът му бе несдържан смях.
— О, да — отвърна. — Приключено е. Тя умря.
— Съболезнования — промълвих. — Тя работеше за семейството ви. Сигурно е било тягостно за вас.
— Самата истина — кимна той. — Особено за горката ми майка. Но правосъдието трябваше да възтържествува и това стана.
Той отново се разсмя и аз едва не го ударих за тази безсърдечност.
— Достойно ли умря? Моля ви, разкажете ми — помолих. — Разстроен съм, тъй като и майка ѝ току-що издъхна, присъствах при последните ѝ минути.
Колкото и странно да бе, това го разстрои силно, далеч повече, отколкото екзекуцията на собствената му прислужница.
— Да, това е много печално — тихо изрече той, внезапно станал сериозен. — Познавах я като интересна и добра жена.
— Моля ви — повторих. — Разкажете ми как мина всичко.
И Уд подхвана разказа си. Колкото и да беше разкрасена, историята си оставаше ужасна и хвърляше черна сянка върху всички участници, с изключение на самата Сара Блънди, единствената, показала достойнство, подобаващо за случая. Всички останали, по думите на Уд, се бяха покрили с позор.
Той каза, че отишъл в предния двор на затвора още в пет часа, за да си подсигури удобно място, откъдето всичко да се вижда. Но далеч не бил първият пристигнал и ако бил се забавил още малко, нямало да види и половината от ставащото. Дълго преди началото на церемонията дворът се запълнил с мрачна тълпа, всички обърнати с лице към дървото, от чийто як клон вече висяло въжето, а на ствола му била опряна стълба. На няколко десетки ярда разстояние тъмничари спирали достъпа на зяпачи до кладата, на която щяло да бъде предадено тялото на момичето след настъпването на смъртта. Някои си отмъквали сухо дърво за спомен, други задигали пънове да ги използват за огрев. В миналото имало случаи да отлагат екзекуцията поради масовите кражби, след които не оставали достатъчно дърва, за да бъде изгорено тялото.
Едновременно с първата светлина на зората се отворила ниска врата и от нея извели Сара Блънди, окована и трепереща от студ в тънката си памучна дреха. Косата ѝ била прибрана на тила. Тълпата сякаш застинала при вида ѝ, защото била толкова миловидна и просто не било за вярване, че подобно крехко създание е могло да си навлече такава участ. В този момент напред си пробил път Лоуър, който прошепнал нещо на палача и церемониално се поклонил на момичето, когато я повели напред.