— Тя каза ли нещо? — попитах. — Призна ли отново вината си?
Странно, но в тази минута бе много важно да чуя, че наистина е била виновна. Признанието ѝ в съдебната зала ме успокои, защото това бе последното нужно за мен потвърждение: никой не си признава такова ужасно престъпление, ако не е виновен за него, защото това означава да се прости с живота си. Тоест, лъжливо самопризнание би било равносилно на самоубийство, най-тежкият от всички грехове.
— Струва ми се, че не — отговори той. — Но не можех да чуя всичко. Тя приказваше много тихо и въпреки че бях застанал близо, повечето не можах да различа. Така или иначе тя се нарече голяма грешница и каза, че се моли за опрощение, макар да съзнава, че не го заслужава. Речта ѝ бе кратка и изслушана с голямо одобрение. След това свещеникът предложи да се помоли за нея, но тя му отказа и заяви, че не се нуждае от молитвите му. Той е един от новите свещенослужители, назначени от краля, и е много далеч във възгледите си от Сара и подобните на нея. Това, естествено, направи впечатление. Някои зрители изразиха негодувание, но значителен брой, основно от простолюдието, оцениха високо нейната смелост.
Нямало нищо учудващо в това, каза ми той. В такива минути църквата приема като свое задължение да се намеси, а осъденият — който в края на краищата няма нищо за губене — може да отправи последно дръзко предизвикателство. Сара сама изрекла молитвата си, паднала на колене в калта, и това предизвикало одобрителен ропот сред тълпата. После тя се изправила и кимнала на палача. Завързали ѝ ръцете и ѝ помогнали да се изкачи по стълбата, докато вратът ѝ не се озовал редом с въжето. Там палачът я спрял и започнал да връзва примката.
Тя проточила шия, сякаш да ѝ е по-удобно, и всичко било готово. Отказала да ѝ сложат качулка или да покрият с нещо лицето ѝ и тълпата замряла, като видяла как очите ѝ се затварят, а устните се размърдват, та Божието име да е последното, което да произнесе устата ѝ. Започнали да бият барабаните, палачът се навел напред и просто я блъснал от стълбата.
В този миг се разразила бурята и само след минути всичко било заляно с кални води, а дъждът се изсипвал с такава сила, че било трудно да се види какво става.
Уд замълча и отпи.
— Ненавиждам обесванията — промълви и избърса уста в ръкава си. — То се знае, отивам да ги гледам, но все пак ги ненавиждам. Не познавам човек, който да има друго мнение или който да продължава да го поддържа, ако е присъствал поне веднъж на такова. Гледката на изкривеното лице, на издадения навън език е толкова ужасна, та е ясно защо им надяват качулки. А още и миризмата, спазмите на ръцете и краката. — Той потрепери. — Да не говорим повече за това. Всичко трая кратко, а когато свърши, Лоуър предяви своите права. Знаехте ли, че бил купил тялото и сключил някакво споразумение със съдията, та да го получи той, а не професорът?
Кимнах. Нямах съмнения, че именно така е постъпил.
— Нещата се развиха по най-лошия възможен начин, тъй като от университета узнали за това и професор-региусът се възмутил, че предимството му е отнето. Лично се появи да отстоява правото си. И в калта се подхвана истинска схватка. Можете ли да си представите? Двама университетски служители се втурнаха към тялото, отбивани от пет-шест приятели на Лоуър, а самият той с помощта на Лок грабна трупа и го отнесе. Според мен малко хора се ориентираха в ставащото, но онези, които го схванаха, се разяриха и започнаха да мятат камъни. Нещата отиваха към истински бунт, но силният дъжд принуди повечето да се разотидат.
Мисля, че това бе последната капка, сложила край на приятелството ми с Лоуър. Знаех какво ще каже, че трупът си е труп, но в действията му личеше бездушие, което силно ме опечаляваше. Вероятно причината бе, че ме предаде заради шанс да успее в кариерата си. Озовал се пред избора да помогне на мен за лечението на майката или да се сдобие с трупа на дъщерята, който да анатомизира, беше избрал второто. Сега вече можеше да напише своята книга за мозъка, помислих си мрачно. Дано извлечеше от нея повече полза.
— Значи Лоуър получи желаното?
— Не съвсем. Отнесъл е тялото в дома на Бойл и там е практически под обсада. Хората от университета внесли жалба при мировия съдия и заявили, че щом не са им дали тялото, никой не бива да го използва. Така че съдията размислил и изисква трупа обратно. Засега Лоуър отказва да го предаде.