— Защо?
— Вероятно се опитва да работи по него през времето, с което разполага.
— А господин Бойл?
— За щастие той е в Лондон. Щеше да е ужасно разстроен да бъде неволно въвлечен в такава грозна разправия. — Той се изправи. — Време ми е да се прибирам. Извинете ме, моля.
Загърнах се колкото можах по-добре и въпреки дъжда поех по Главната улица към аптекаря. Заварих господин Крос заедно с момчето, което му смесваше съставките, да стоят на пост пред вратата, та да не може да влезе никой, когото Лоуър не допуска. В това число аз. Не можах да повярвам, когато опря длан в гърдите ми и поклати глава.
— Искрено съжалявам, господин Кола, но господин Лоуър нареди нито вие, нито другите господа, събрали се тук, да влизат и да му пречат на работата.
— Но това е абсурдно! — извиках. — Какво става?
Крос вдигна рамене.
— Както разбрах, господин Лоуър се е съгласил да върне тялото на палача, та да бъде изгорено съгласно присъдата. И докато въпросният господин не е пристигнал, не вижда причини да не проведе изследванията, които смята за нужни. Времето му е кратко, затова не иска никой да го прекъсва. При обичайни обстоятелства, то се знае, би се зарадвал на вашата помощ.
Добави, че се огорчил, като чул за нашите разногласия, и все още смятал себе си за мой приятел. Беше мило и любезно от негова страна.
И ето че подобно на някой от простолюдието бях принуден да стоя и чакам, докато на Лоуър бъде угодно да ме приеме. Впрочем, все пак Крос бе така добър да ми предложи да се настаня вътре, вместо да потропвам с премръзнали крака на улицата, докато палачът не пристигна за своята собственост.
И ето че Лоуър слезе долу, уморен и измъчен на вид. Престилката и ръцете му все още бяха кървави от заниманията му. Появата му, забелязана през витрината, очевидно предизвика възбуда сред събралите се отвън хора.
— Готов ли сте да се подчините на разпореждането на съдията? — попита палачът.
Лоуър кимна, но улови мъжа за ръкава, когато той понечи да тръгне нагоре с помощниците си.
— Разпоредих се да донесат сандък за тялото — каза той. — Няма как да бъде изнесена във вида, в който е сега. Доставката ще пристигне съвсем скоро, най-добре е да почакате.
Палачът го увери, че се е нагледал на какво ли не и това няма да го притесни.
— Мислех си за тълпата — поясни Лоуър, но онзи се качваше по стълбите и Лоуър тръгна след него.
Тъй като вече нямаше кой да ме спре, аз на свой ред последвах Лоуър.
Един поглед бе достатъчен да се разбере, че палачът е размислил; нещо повече, лицето му придоби пепеляв цвят при гледката. Защото Лоуър бе пренебрегнал обичайния си деликатен подход, с който се отличаваха неговите дисекции. В бързината си да извади органите, нужни за неговата работа, беше разсякъл тялото на четвъртини и го бе разпорил зверски. Главата бе отделил и разрязал, за да извади мозъка, и в бързината бе отпрал лицето, а парчетата бе захвърлил на зеблото, което бе постлал върху масата. Чудните, прекрасни очи, които толкова ме плениха, когато ги видях за пръв път, бяха извадени от орбитите, от ръцете висяха сухожилия и мускули, сякаш ръфани от диви зверове. Наоколо се търкаляха окървавени сатъри и триони, а сред тях — дълги кичури тъмни лъскави коси, които той бе остригал, за да се заеме с черепа. Навред имаше кръв. Вонята ѝ изпълваше стаята. В ъгъла стоеше ведро, в което той бе източил голямо количество от нея, а край него — стъклени буркани, съдържащи трофеите му. Смрадта бе неописуема. В друг ъгъл на купчинка лежеше смачкана и изкаляна бялата памучна дреха, с която Сара бе посрещнала последното си изпитание.
— Мили Боже! — възкликна палачът, като гледаше Лоуър с неподправен ужас. — Би трябвало да изнеса това навън и да го покажа на тълпата. Тогава и вас ще пратят на кладата, както ви се полага.
Лоуър сви рамене с умора и безразличие.
— Върша го за общото благо — отвърна. — Не виждам необходимост да се оправдавам пред теб, нито пред някого друг. Ти и онзи невежа магистратът трябва да се оправдавате, не аз. Де да имах повече време…
Стоях до вратата и усещах как очите ми се пълнят със сълзи, дотолкова бях измъчен и наскърбен, след като всичките ми надежди бяха разбити. Не можех да повярвам, че човекът, когото бях наричал свой приятел, бе способен да се отнесе към мен толкова безсърдечно и накрая да ми покаже онази страна от природата си, която до този момент бе скривал успешно. Към труповете, след като вече са напуснати от душата, не храня излишна чувствителност; вярвам, че използването им в името на науката е и нужно, и достойно. Но трябва да се върши със смирение и почит към онова, което е било сътворено по образ и подобие на Бог. А Лоуър, в стремежа си да се издигне, не се бе посвенил да падне до нивото на касапин.