И тъй, ще се обясня просто и директно, без притеснения, че написаното от мен ще отрази характера ми. В Оксфорд пристигнах, за да уча юриспруденция, тъй като се налагаше като най-големия и единствен син в семейството да си заработвам прехраната, дотам бяхме изпаднали. Престкот са древен род, но много изпатиха през войните. Баща ми, сър Джеймс Престкот, се бе присъединил към краля, когато този благороден джентълмен вдигна бойното знаме в Нортхамптън през 1642 година, и доблестно се бе сражавал през цялата гражданска война. Разходите бяха огромни, тъй като за своя сметка екипира кавалерийски отряд, и скоро бе принуден да ипотекира земите си, та да събере пари, убеден, че това е мъдро вложение за бъдещето. В онези ранни дни никой не си помисляше, че битките ще приключат по друг начин освен с триумфална победа. Ала баща ми и другите не бяха сложили в сметката неотстъпчивостта на краля и растящото влияние на фанатиците в парламента. Войната продължаваше, страната страдаше, а баща ми обедняваше.
Непоправимата беда се случи, когато Линкълншир, където се намираше голямата част от фамилните ни владения, се оказа напълно в ръцете на Кръглоглавите; майка ми за кратко лежа в затвора и повечето от доходите ни бяха конфискувани. Дори и това не разклати решимостта на баща ми, ала когато кралят беше заловен през 1647 година, той разбра, че каузата е безнадеждна, и се помири, колкото можа, с новите управляващи. По негово мнение Чарлс I беше изгубил кралството поради собствената си глупост и грешки и нищо повече не можеше да се направи. Баща ми се превърна в бедняк, но поне се оттегли от бойното поле с чест, доволен да подхване наново живота си.
До екзекуцията на краля. Бях едва седемгодишен в този ужасен зимен ден на 1649 година, но той още е жив в паметта ми. Предполагам, че всички съвременници ясно помнят с какво са се занимавали, когато са чули, че кралят е бил обезглавен пред очите на ликуваща тълпа. Нищо не ми напомня така красноречиво за минаващото време, като срещата със зрял човек, който няма като най-ярък спомен ужаса, предизвикан от тази новина. Никога в историята на вселената не се е извършвало подобно престъпление, и днес ми е пред очите как потъмня небето, как се разтърси земята, когато гневът на небесата се изсипа върху нея. Много дни след това валя дъжд — небето оплакваше греховността на човечеството.
Като всички останали, баща ми не вярваше, че може да се случи такова нещо. И сбърка. Винаги е имал прекалено високо мнение за ближните си, там вероятно се крие и причината за неговата гибел. Цареубийство — може би, случвало се е неведнъж. Но съд? Да бъде екзекутиран в името на правосъдието онзи, който сам е бил източник на правосъдие? Да бъде качен богопомазан владетел на ешафода, сякаш е някой престъпник? Подобно кощунство, подобна светотатствена гавра светът не бе виждал от времето, когато самият Христос е бил разпнат на кръста. Англия бе стигнала до чудовищно падение, никой и в най-ужасния си кошмар не би предположил, че ще се потопи така дълбоко в блатото на сярата. В този момент баща ми призна за свой законен господар младия Чарлс II и се закле да посвети живота си на неговото възкачване на трона.
Това се случи малко преди първото изгнание на баща ми и преди аз да бъда отпратен от родния дом, за да получа образование. Бях повикан в стаята му и отидох там с известна боязън, като предположих, че съм се провинил в нещо, защото той малко се занимаваше с нас, децата, бидейки натоварен с по-важни дела. Ала той ме поздрави ласкаво и дори ми позволи да седна, а после ми обясни какво се е случило в света.
— Ще ми се наложи да напусна страната за известно време, за да мога да изправя семейството на крака — каза той. — А майка ти реши ти да заминеш у моя приятел сър Уилям Комптън, където да учиш с гувернанти. Тя, от своя страна, ще се върне при близките си. Трябва да запомниш едно, Джак — продължи. — Бог е създал тази страна като монархия и ако не приемаме това, значи не приемаме волята му. Да служиш на краля, на новия крал, е равносилно да служиш еднакво на страната си и на Бог. Да дадеш живота си служейки, е нищо, да дадеш състоянието си — още по-малко. Ала никога не давай честта си, защото тя не ти принадлежи и не можеш да се разпореждаш с нея, а ти е дарена от Бог също като мястото ти в живота. Аз я пазя, за да ти я предам, а после ти ще я предадеш на своите деца.
Макар че по онова време вече бях навършил седем години, той никога преди това не бе разговарял с мен по важни въпроси и аз придадох на детското си лице цялата сериозност, на която бях способен, след което се заклех, че ще му дам причини да бъде горд с мен. Съумях да не се разплача, макар и до днес да помня какви усилия ми струваше това. Странно, рядко виждах него и мама, но известието за скорошното му отпътуване ми причини дълбока тъга. Три дни по-късно и той, и аз напуснахме дома ни, чиито собственици никога вече нямаше да бъдем. Сигурно ангелите хранители, за които ни казват, че бдят над нас, са го знаели, тъй като свиреха меланхолична музика, изпълваща с униние вслушаната ми душа.