През следващите осем години баща ми нямаше възможност да предприеме кой знае какво. Великата кауза бе изгубена, а и той бе вече твърде обеднял, та да продължи участието си. Това го доведе до такова отчаяние, че му се наложи да напусне страната и да си потърси прехраната като воюващ наемник, както сториха и много други благородници роялисти. Първо замина за Нидерландия, а после служи на Венеция, като се би на Крит с турците по време на дългата обсада на Кандия. Но със завръщането си в Англия през 1657 година веднага оглави група патриоти, станали известни по-късно под названието Стегнатия възел, и неспирно работеше за връщането на краля от изгнание. Излагаше живота си на опасност, но с радост. Говореше, че е готов да загине, но и най-заклетите му врагове щяха да са принудени да признаят, че е бил човек на честта.
Уви, бедният ми баща грешеше, защото по-късно бе обвинен в най-подла измяна и не му се удаде да се очисти от тази злобна клевета. Той така и не узна кой го е обвинил и в какво са се състояли обвиненията, поради което не можеше да се защити и да опровергае грозните слухове. Затова отново напусна Англия, прокуден от родината заради шушукането на долни сплетници, и почина от мъка, преди доброто му име да бъде възстановено. Веднъж в имението си видях как расов жребец, великолепно и силно животно, не можа да изтърпи безкрайните ухапвания от мухите, жужащи наоколо му. Побягна, за да се спаси от мъчителите, без да знае къде са те; плясваше с опашка, за да прогони една, а на нейно място налитаха нови десет. Докато препускаше през ливадата, падна и си счупи крака, а съкрушеният коняр го уби, за да го отърве от мъките му. Ето как възвишените и благородните са съсипвани от нищожните и подлите.
Бях само на осемнайсет, когато баща ми умря сам в изгнание, и това ме беляза за цял живот. В деня, когато бях известен с писмо, че е погребан в общ гроб с просяци, бях сразен от скръб, преди да ме обладае неудържим гняв. В общ гроб за бедняци! Небеса! Дори сега при тази мисъл ме побиват студени тръпки. Този доблестен воин, този най-добър сред англичаните да завърши така земния си път! Отблъснат от приятели, изоставен от роднини, които дори не бяха платили за погребението му, презрян от онези, заради които бе жертвал всичко — не, това не можех да го понеса. С времето сторих това, което беше по силите ми. Така и не успях да науча къде са го заровили, и нямаше как да устроя достойно погребение на костите му, но му вдигнах паметник в моята църква, най-прекрасния в графството, и водя там всички, които ме посещават, за да го видят и да поразмислят над съдбата на човека, в чест на когото е поставен. Паметникът ми струваше цяло състояние, но не съжалявам за нито едно похарчено за него пени.
Макар да ми бе известно, че семейството ми се е озовало в притеснени обстоятелства, още не знаех колко голям ущърб ни е нанесен и предполагах, че щом навърша двайсет и една, ще получа пълно разпореждане над имотите, уж защитени от посегателствата на правителството чрез разни юридически хитрости. Естествено, разбирах, че земите ще бъдат обременени с такива дългове, та ще са ми нужни години, докато отново заема видно положение в графството, но за мен това бе желана задача. Бях готов дори, ако се налага, да изгубя няколко години в практикуване на адвокатска професия, за да се сдобия с богатство, каквото юристите печелят с лекота. Тогава поне името на баща ми нямаше да потъне в неизвестност. Краят на човешкия живот е смъртта и тя идва при всички ни, щом удари нашият час, но се утешаваме с великото дарено ни благо — нашето име и честта ни да пребъдат и след нас. Докато загубата на имуществото е истинско потъване в небитието, тъй като род, непритежаващ земи, е нищо.
Младостта е простодушна и вярва, че всичко ще се нареди добре; зрелостта настъпва при човек с разбирането колко трудно постижими са за ума пътищата на Божието провидение. Последиците от разрухата, сполетяла баща ми, не ми станаха ясни, докато не напуснах уединения дом, където бях ако не щастлив, то поне запазен от житейските бури. Заминах за Тринити Колидж в Оксфорд. Баща ми беше учил в Кеймбридж, но чичо ми (който стана мой опекун, след като вече не бях под покрива на сър Уилям) реши, че там няма да бъда добре приет. Впрочем замяната не облекчи съдбата ми, защото и в този университет бях низвергнат и презиран заради произхода си. Нямах приятели — малцина биха си отказали удоволствието да проявят жестокост, а аз не търпях оскърбления. Не можех да се движа и в компанията на равни. Вярно, че бях записан като джентълмен на собствени разноски, ала стиснатият ми злобен чичо ми отпускаше такава мизерна издръжка, че не стигаше и за ученик. При това ме лиши от всякаква свобода: аз бях единственият сред студентите от моя ранг, чиито пари се пазеха от наставника му, та всеки път бях принуден да ги измолвам от него. Бях подложен на дисциплината на студентите от скромен произход и не можех да напускам града без позволение; задължен бях дори да посещавам лекции, а джентълмените са освободени от строго спазване на програмата.