Вероятно заради днешния ми маниер на поведение мнозина ме приемат за простодушен провинциалист, ала въобще не съм такъв. Онези времена ме приучиха да скривам своите желания и омраза. Бързо схванах, че съм принуден да изтърпя няколко години на унижения и самота, и че не е по силите ми да променя това. Не ми е в природата да беснея напразно срещу ситуация, която не мога да подобря. Ала запомнях най-безсърдечните и си обещах, че ще дойде ден да съжаляват за грубостта си. Много от тях вече съжалиха.
Не знам дори дали чак толкова ми липсваше изисканото общество с неговите изкушения. Вниманието ми винаги е било съсредоточено върху близките до мен, а детството ми не ме бе подготвило да общувам с по-широк кръг хора. Така че ми се носеше името на злонравен и вечно намусен и колкото повече се утвърждаваше тази ми репутация, толкова по-дълбоко затъвах в самота, която понякога нарушавах с подвизаване сред градското население. Станах истински майстор в преобличането: оставях студентската си мантия в стаята и се разхождах по улиците като обикновен гражданин с такава увереност, че нито веднъж не бях мъмрен от университетските надзиратели за неподобаващо облекло.
Но дори и тези разходки бяха ограничени, защото без мантия се лишавах от кредит и се принуждавах да плащам за удоволствията си с пари в брой. За щастие жаждата за развлечения ме обладаваше твърде рядко. Повечето от времето си посвещавах на учебни занятия и на подхванатото за утеха на душата ми разследване на по-важни дела. Само че надеждите ми бързо да придобия знания и да започна да печеля пари, бяха горчиво излъгани, тъй като за цялото си пребиваване в университета не научих буквално нищо за законите на страната и станах прицел на насмешки от другите студенти, че изобщо съм имал подобни очаквания. Виж, юриспруденцията беше в изобилие, затъвах в каноничното право и в принципите на Тома Аквински и Аристотел, опознах кодекса на Юстиниан и придобих известни умения в изкуството на диспута. Ала напразно дирех инструкции как се подава иск в Канцлерския съд, за да се оспори завещание или да се подложат на проверка действията на назначения изпълнител.
Докато залягах над правното си образование, замислих да прибегна към по-пряк път на отмъщение, което баща ми не бе успял да осъществи. Не само че неговата душа го искаше от мен, виждах в това и начин да разреша материалните трудности на семейството си. Не се съмнявах, че веднъж щом бъдеше убеден в невинността на бащата, негово величество би пожелал да компенсира сина. Отначало си въобразявах, че задачата ще е лесна. Преди да напусне страната, баща ми бе стигнал до заключението, че Джон Търлоу, държавният секретар на Кромуел, е човекът, посял слуховете срещу него в редиците на роялистите. Никога не се усъмних, че е прав. Тук наистина се усещаше ръката на този коварен и злокобен човек, който винаги е предпочитал да забие нож в гърба, отколкото да се изправи за честен и открит двубой. Ала бях твърде млад, за да постигна кой знае колко, а и предполагах, че рано или късно Търлоу ще бъде изправен пред съда и цялата истина ще излезе наяве. Да, младостта е простодушна, а вярата е сляпа.
Търлоу така и не бе съден, не му се наложи да напусне страната, не му бе отнето и пени от незаконно натрупаното богатство. Съпоставката между плодовете от измяната и наградата за лоялността бе поразително натрапваща се. В онзи ден някъде към края на 1662 година, когато се потвърди, че процес няма да има, си дадох сметка, че отмъщението трябва да бъде извършено със собствените ми ръце. Злият гений на Кромуел може и да бе избегнал законно наказание, но нямаше да избегне правосъдието. Щях да покажа на целия свят, че в тази покварена и тъй ниско паднала страна има хора, знаещи смисъла на понятието чест. Чистотата на младостта вдъхва у човек прости и благородни стремежи. Житейският опит лишава всички ни от тази светла прямота и със загубата ѝ обедняваме духом.