Трета глава
Този ден смятам за началото на кампанията, която изцяло ме погълна през следващите девет месеца и завърши с пълно тържество на справедливостта. Никой не ми помагаше; скитах се из страната да издирвам нужните ми доказателства, докато най-накрая не се ориентирах в случилото се и не получих възможност да действам. Бях тормозен и унижаван от онези, които не ми вярваха или пък имаха сериозни основания да ме отклонят от задачата ми. Но аз не отстъпвах, крепен от съзнанието за дълг и обич към най-добрия баща, който човек би могъл да има. Схванах в цялата ѝ дълбочина низостта на онези, които търсят власт, и разбрах, че щом бъде премахнато рожденото право, безкористността — единствената гаранция за добро управление — се оказва под тежка заплаха. Ако всеки може да придобие власт, към нея започва да се стреми кой ли не и управлението се превръща в бойно поле, където честта се принася в жертва на изгодата. На върха се изкачват най-долните, а цветът на нацията затъва в клоаката. Успях да постигна малка победа в тази вече изгубена война.
Такива мисли бяха недостъпни за ума ми в онези дни, когато ходех по улиците, отдавах се на учене и молитви, а нощем лежах буден и слушах похъркването на другите трима студенти, които деляха стаята с моя наставник. Само една цел живееше в душата ми: щеше да настъпи ден, когато да сграбча Джон Търлоу и да му прережа гърлото. Ала все по-силно чувствах, че обикновено отмъщение е недостатъчно; може би бях попил нещо от уроците по право или у мен се пробуждаше възвишеното благородство на баща ми, без сам да го съзнавам. Как би постъпил той? Какво би искал? Това бе основната ми грижа. Да нанеса удар без доказателства, би било лъжеотмъщение и аз нямах съмнения, че татко не би искал да обесят единствения му син като долен престъпник, с което да бъде лепнато още едно петно на семейството. Търлоу все още бе твърде влиятелен, за да се изправя открито срещу него. Трябваше да мина в обход като ловец, който дебне елена, преди да нанесе окончателния фатален удар.
В опит да повредя мислите си често беседвах за моите трудности с Томас Кен. По онова време той беше сред малкото ми приятели, може би и единственият, и аз му се доверявах безусловно. Понякога общуването с него бе тягостно, но и двамата се нуждаехме един от друг и близостта ни носеше взаимна полза. Познавахме се от деца поради някогашна връзка между семействата ни, преди той да бъде изпратен да учи в Уинчестър, а после отиде в Новия колеж, където се отдаде на кариера в църквата. Баща му беше адвокат и татко често се допитваше до него в стремежа си да даде отпор на алчни натрапници, дошли от Лондон да пресушат блатистите низини. Баща ми бранеше собствените си интереси и едновременно с това се опитваше да опази правата на онези, които пасяха там стадата си от незапомнени времена. Беше трудна задача, защото тези крадци и кръвопийци, опитващи се да заграбят чужди земи, действаха под чадъра на закона. Баща ми беше наясно, че на адвокат може да противостои само друг адвокат, и поради това Хенри Кен много пъти му даваше съвети — винаги честни и полезни. Упорството на единия и уменията на другия, съчетани с решителния отпор на фермерите, доведоха дотам, че пресушаването вървеше бавно, разходите надвишиха очакваните, а приходите бяха далеч по-малки.
Така че дружбата ни с Томас произтичаше естествено, защото с всеизвестно, че лоялността и признателността на хората от Линкълншир трае навеки. При все това бяхме странно съчетание. Той се отличаваше със суровостта на отдаден Божи служител; рядко пиеше, често се молеше и постоянно търсеше души, които да спасява. Създаде си религия на опрощението и макар днес да е непоколебим англиканец и да твърди, че винаги е бил такъв, аз знам, че навремето клонеше към дисидентство. Естествено, това му навличаше подозрения в онези дни, когато омразата се приемаше за мъжество, а тесногръдието — за лоялност. Днес с известен срам си припомням как тогава ми доставяше удоволствие да предизвиквам смут у него: колкото повече той се молеше, толкова повече аз му се смеех, колкото повече залягаше над науките, толкова повече бутилки вино отварях и го принуждавах да се черви. Откровено казано, Томас потискаше у себе си желанието да гуляе и да се забавлява с момичета, също както аз се борех да преодолявам благочестивия ужас, който понякога ме обземаше посред нощ. На моменти внезапен изблик на гняв или проблясък на жестокост издаваха пред внимателния наблюдател, че неговата доброта и кротост не са природен Божи дар, а са изковани в тежка битка с мрака, обитаващ дълбините на душата му. Както споменах, Гроув за своя зла беда постоянно го измъчваше, докато една вечер битката бе временно изгубена.