Баща ми се стараеше да се отбива и да се увери дали се развивам добре, но това не се случваше често поради заетостта му. Само веднъж прекарах с него повече от един ден — малко преди заминаването му за неговото второ и последно изгнание. Беше всичко онова, което е нужно на едно дете да види у баща си: строг, сдържан, ясно съзнаващ задълженията си към своя наследник. Не ми даде много преки наставления, но знаех, че ако съумея да стана и наполовина такъв верен поданик като него, кралят (стига някога да се върнеше на трона) щеше да ме смята за един от най-добрите си и верни хора.
Той нямаше нищо общо с днешните женствени подобия на благородници, които виждаме да се кълчат и угодничат в кралския двор. Пренебрегваше елегантните дрехи (макар да изглеждаше безупречно, когато пожелаеше) и презираше книгите. Не беше изискан събеседник, не губеше време в приказки, когато трябваше да се действа. Накратко, беше воин, с когото никой не можеше да се мери, опреше ли да се поведе атака, но беше неумел в задкулисните игри и заговори, това задължително за придворните изкуство. Твърде честен, за да се преструва, твърде откровен, за да си спечели облаги. Ето какво го отличаваше и ако бе недостатък, то той не хвърляше никаква сянка върху него. Предаността към съпругата му бе достойна за перото на поет, за смелостта му се разказваха легенди в армията. Най-щастлив се чувстваше в Харланд Хаус, нашия фамилен дом в Линкълншир, и когато му се наложи да го напусне, скърбеше, все едно съпругата му е починала. При това с пълно основание, защото земите в Харланд Уит принадлежаха на рода ни от много поколения, бяха станали част от семейството ни и той познаваше и обичаше всяка педя от тях.
Гледката на душата му, хвърлена в дълбоко отчаяние, затвърди намеренията ми. Беше ясно, че той търпи тези мъки заради несправедливостта, жертва на която продължаваше да си остава. И когато силите ми се възстановиха достатъчно, аз съчиних история за болна леля, моя благодетелка, за да получа разрешение от наставника си да напусна града и в едно ясно слънчево утро се отправих към Уиндзор. С пощенския дилижанс стигнах до Рединг, тъй като университетът няма монопол над този маршрут и заплащането е умерено, а останалите петнайсет мили изминах пеша. Пренощувах в полето — беше още топло и исках да избегна ненужни разходи. Затова пък закусих в градската таверна, където можах да се почистя и да си придам достатъчно приличен вид. От стопанина узнах, че лорд Мордаунт (когото, както чух, в града не можели да търпят, защото никак не бил склонен към разточителство) в момента е в замъка в ролята си на негов комендант, след като едва преди три дни се завърнал от Тънбридж Уелс.
Нямаше никакъв смисъл да отлагам, би било глупаво дори да губя време в колебания. Както съвсем вярно посочи Томас, в най-лошия случай щях да получа отказ за разговор. Ето защо смело отидох в замъка, където прекарах следващите три часа в приемна, докато молбата ми за аудиенция се предаваше от един лакей на друг.
Добре че бях проявил благоразумието да закуся, защото часът за обяд дойде и отдавна отмина. Докато чаках снизхождение от един от силните на деня, обещах си никога да не допускам да се отнасям по такъв начин с хората, желаещи покровителството ми, някой ден, щом съдбата ми се усмихнеше. Длъжен съм да призная, че наруших това си обещание мигом щом се озовах в положение да го съблюдавам. Накрая най-сетне бях възнаграден за търпението си: слуга, сега с далеч по-угодническо поведение от преди, церемониално отвори вратата, поклони ми се и съобщи, че лорд Мордаунт ще ме приеме. Да съм бъдел добър да го последвам.
От самото начало се бях надявал, че поне най-обикновеното любопитство ще доведе именно до такъв отговор, и се зарадвах, когато предположението ми се потвърди. Едва ли толкова често се среща някой достатъчно дързък, че да се появи по този начин на прага на благороднически дом.
За човека, с когото ми предстоеше да се срещна, ми беше известно малко. Знаех, че по всеобщо мнение му предстои да стане видна фигура в правителството — най-малко държавен секретар — и да смени баронската си титла с такава на граф, тъй като се ползваше с благосклонността на лорд Кларендън, лорд-канцлер и най-могъщият човек в страната. Беше смел заговорник на страната на краля, човек с голямо състояние, принадлежащ към един от най-знатните родове, със славеща се със своята добродетелност съпруга и впечатляваща външност — все неща, които отварят вратите. Преданото му служене на краля бе още по-забележително поради умението на семейството му да стои настрани от смутове и напълно да запази имотите и богатството си. Говореше се, че Мордаунт бил предпазлив в съветите си, но смел, когато се налага, несклонен да се причислява към една или друга клика или да участва в дребнавите им пререкания. Във всеки случай такова впечатление оставяше у хората. Единственият му недостатък бе нетърпимост и рязко отношение към всеки, смятан от него за непригоден. И този недостатък бе сериозен, предвид колко много такива ги имаше в двора, а още повече бяха враждебно настроените към Кларендън.