Минах през поредица от свързани помежду си помещения, докато най-сетне бъда въведен при него — величествена, но по моему помпозна и ненужна церемониалност. Е, поне последната стая не беше голяма и твърде удобна наглед: бюро с купчина книжа и библиотечни рафтове, запълнени с книги. Поклоних му се и изчаках той да заговори пръв.
— Както разбрах, вие сте синът на Джеймс Престкот, така ли е?
Кимнах. Лорд Мордаунт беше среден на ръст, с хубаво лице, чиито пропорции нарушаваше само твърде малкият нос. Имаше прекрасна фигура със стройни крака и макар при представянето ми маниерът му да бе официален, това веднага се промени, щом преминахме към разговора и тонът му стана тъй дружелюбен, че напълно опроверга слуховете за неговата гордост и високомерие. Нямаше как да не призная на човека неговата проницателност; видя ми се достоен другар по оръжие на моя баща и повярвах, че са изпитвали един към друг взаимно доверие и обич. Контрастът с Търлоу нямаше как да е по-очебиен: единият висок, красив и открит, напомнящ по стойка и обноски древен римлянин, другият — съсухрен и уродлив, действащ под прикритието на мрака, никога не на светло, постоянно прибягващ към коварство и измама.
— Необичайно посещение, граничещо с неучтивост — отбеляза той строго. — Надявам се да имате основателна причина.
— Възможно най-основателната, милорд — казах. — Много съжалявам, че ви обезпокоих, но няма към кого друг да се обърна. Само вие можете да ми помогнете. И ако благоволите да го сторите, нямам какво да ви предложа в замяна. Ала аз не искам кой знае колко — единствено да ми отделите малко от времето си.
— Надали сте толкова глупав да се надявате на някакво назначение. За такова нещо не мога да ви помогна.
— Търся възможност да поговоря с хора, познавали баща ми. За да очистя името му от позорното петно.
Той се замисли дълбоко при тези ми думи, като разсъждаваше над подтекста, съдържащ се в тях, и едва тогава отговори — меко, но предпазливо:
— Похвално желание за син и разбираемо за младеж, чието благополучие зависи от това. Но струва ми се, че ви предстои нелека борба.
Преди, когато бях чувал подобни изказвания, обземаше ме буен гняв и се разразявах в яростни опровержения; като момче безброй пъти ми се е налагало да се прибирам с разбит нос и насинено око. Ала знаех, че тук подобно поведение няма да ми донесе никаква полза. Нужна ми бе помощ и можеше да бъде получена само с любезност и почтителност. Заради това преглътнах гнева си и запазих хладнокръвие.
— Дългът ме зове да вляза в тази борба. Убеден съм, че баща ми не се е провинил в нищо, но дори не ми е известно какви престъпления му приписват. Мое право е да узная съдържанието на слуховете и мой дълг — да ги опровергая.
— Семейството ви без съмнение…
— Те знаят малко и казват още по-малко. Прощавайте, че ви прекъснах, но ми е нужно да узная от първа ръка какво се е случило. Тъй като вие сте се радвали на особеното доверие на негово величество и се славите със своята справедливост, реших да се обърна най-напред към вас.
Както съм се убедил от опит, дискретно и подхвърлено на място ласкателство смазва колелата на разговора и дори когато целта на подобни комплименти е ясна, те свидетелстват, че изричащият ги се признава в дълг на отсрещната страна. Нужно е, то се знае, похвалата да не е прекалено натрапчива и дразнеща ухото.
— Мислите ли, че баща ми е бил виновен?
Мордаунт обмисли този въпрос все още с леко удивено изражение, задето изобщо се провеждаше подобен разговор. Накара ме да чакам дълго, така че благоволението, което ми оказа, да бъде напълно оценено, преди да седне и да даде знак и на мен да го сторя.
— Дали според мен баща ви е бил виновен? — повтори той замислено. — Боя се, че да, млади човече. Много се помъчих да повярвам в неговата невинност, поради това, че той беше храбър боен другар, макар рядко да постигахме съгласие по разни въпроси. Самият аз никога не съм получавал преки улики за неговото предателство. Известно ли ви е как действахме тогава? Той разказвал ли ви е?