Е, има такова гадно развлечение — да правиш маймунджилъци зад главите на снимащите се. Но час след час да влизаш в чужди кадри без всякакви особени гърчове, а просто в края… Да не е някаква форма на ексхибиционизъм?
Или… хм-м-м… нова форма на стеганография. Тогава за някой от снимащите лицето на индиеца в ъгъла на кадъра е особен знак, тайно съобщение. Нещо подобно разказваше един колега от британската МИ-5, когато дойде при нас за обмяна на опит. И точно като дойде, ни гръмнаха министъра на съобщенията.
Впрочем аз не си падам по такива дълги мисловни конструкции. Когато индиецът стигна до най-долната част на парка и седна в кафенето до южната порта, реших да хвана бика за рогата. Още повече всички други масички в кафенето бяха заети.
Приближих се с вяла походка, разиграх кратко смущение — ах, всичко е заето! — и сложих своята „Кодика“ на масичката на индиеца. Обективът се падна откъм слънчевата страна и лещите мигом нарисуваха върху бялата пластмаса светеща балерина.
— Извинете, свободно ли е при вас?
Преди мислех, че моят английски е най-страшният на света. И дори малко се стеснявах да се доближавам до американките. Но когато до мен стигна ответното грачене на този пушен пуяк, помислих, че баща ми е Шекспир. Индиецът свързваше думите правилно, но ги произнасяше като дете, което се подиграва с учителя. Аз дори не мога да повторя това. Беше нещо от типа:
— Да, да, седжнете, мхоля!
Усмихнах се в отговор и се замислих откъде да започна. Той ме изпревари. Посочи към моята „Кодика“ с черния си възлест показалец, приличащ на накиснат във вода корен, и изграчи:
— Обхичате ли пхотаграпхия, да?
Горе-долу той позна, и това ме обърка. Работата настрана, но обичам да снимам. Естествено, не с тази служебната камера, с масата „специални възможности“, които хич не ми трябват. Моята собствена „Кодика“, почиваща си сега у дома, не беше по-лоша. Бях решил след два месеца, като получа заслужена отпуска, да взема със себе си малката Ги и да се отправя някъде да пощракам. Ето ви парадокс: макар че на отговорната работа тълпите туристи ми бяха дошли до гуша, понякога много ми се искаше да съм на тяхно място. Като обущар, мечтаещ накрая да се разходи с нови обувки.
— Да, обичам да снимам — отвърнах честно, играейки си с каишката на кодиката. — А вие? Като че ли ви видях там горе… При гущера.
И тук той уцели още веднъж. Работата беше, че исках да прекарам отпуската тъкмо в Париж.
— Гхущера, да, да! Там мхогхо уджопно за снимха, той цял попаджа в каджр! Не като Япхеловата кула… Или хващаш само врхша, или само еджния кхрак, кха-кха!
Той рязко се разсмя. Сухите ръце литнаха, изобразявайки нещо сложно — навярно същата тази кула, към която отдавна мечтаех да насоча кодиката си. А с очите индиецът сигурно изобразяваше объркан обектив — във всеки случай те се мятаха още по-бързо от ръцете. Да не се е напафкал човекът с нещо? Дявол ги знае тези азиатци. На тях и в нормално състояние очите са им като на психари…
— А къде е вашата камера? — попитах аз и широко се усмихнах, задържайки уста в разжабено състояние едва ли не минута. Излезе съвсем по туристически. Направо като идиотите-американци, които се хилят по всякакъв повод.
— Те фсиджки са мхои, фсиджки! — Чворестата ръка се протегна напред и нежно почука с показалец по кодиката ми. Жестът беше много странен и в същото време толкова естествен, че нямаше да се учудя, ако от обектива беше излетяла птичка.
— Вие… в компанията „Кодика“ ли работите?
Черните гъсеници на веждите се огънаха — все едно собственикът им се мъчеше да съедини и вторите им краища.
— Ведже не… Изгхониха ме… Но това е мхоя текхнолоджия! — Той отново почука по моята кодика. — Те откхраджнаха иджеята ми! Интеракхтивна пхотобханка, кхоято сигурява ненаджминто кхаджество!
И той се отпуши тотално. След половин час общуване на езика на пушените птици узнах не само историята на нещастния индиец, но и основите на технологията, която „Кодика“ уж беше откраднала от него, изхвърляйки го на улицата.
В първата част на историята, касаеща провала на кариерата, нямаше нищо оригинално. Типична история на нелегален имигрант, нает, изстискан като паста за зъби, а после сдаден на имиграционната служба, която го хваща за всички останали органи и го изхвърля от Щатите.
Затова пък технологията, за която разказа той, ме накара да се замисля. От една страна, звучеше като бълнуване на луд. Но някои неща, за които намекваше, бяха… да, почти безспорни. Особено качеството на снимките, позволило на „Кодика“ за много кратко време да заеме водещо място на пазара.