Беше доказано, че откупът не е бил платен, че бил изпратен твърде късно според защитата и признанието на свидетелите.
Впрочем, предполагаше се, че разбойниците бяха изпълнили престъплението, с което бяха заплашили семейството на пленника си.
Такова беше впечатлението на „дванадесетте достойни и искрени мъже“ след красноречивата пледоария на прочутия адвокат, на когото господин Хюлет беше поверил интересите на своя клиент.
В полза на просителя се излагаха почти невероятни факти.
Беше немислимо — така смятаха дванадесетте търговци — да се предположи, че синът — богат и от добър род английски джентълмен — се заема с унизителната професия рисувач на картини, после напуска родината си, за да отиде в Южна Америка и да забрави блестящото положение, което може да има в Англия до момента, в който една абсолютна случайност му е припомнила за него.
Може би те щяха да разберат причините за това доброволно изгнание, ако ставаше дума за техните собствени синове, но за сина на един генерал, на един селски благородник, собственик на такова хубаво имение, това надминаваше всяко предположение.
Те бяха склонни да повярват на случката с разбойниците, въпреки че им се виждаше малко странна. Но изгнанието! Това беше приказка, достойна най-много да забавлява войниците от флотата.
Такова беше положението след разпита на свидетелите на страните.
Всички доказателства, изложени от адвоката на ищеца, бяха безсилни да докажат неговата самоличност. Беше невъзможно да се втълпи на английското жури, че младият мъж с брада и бронзово лице, който предявяваше претенции за имението Бичууд парк, можеше да бъде син на по-раншния собственик, че бледият и мълчалив джентълмен, изправен пред тях, беше несъмнено син на генерала.
„Богатството прави титлата“, казва една стара поговорка. Под влияние на голямото богатство, тази пословица се смята винаги за неоспорима истина от едно жури, съставено от английски търговци.
Каузата на просителя изглеждаше загубена.
Дебатите бяха отдавна започнали и делото наближаваше своя край, когато адвокатът на ищеца поиска да бъде изслушан свидетел, разпитан по-рано във връзка с първото завещание и показанията на когото бяха в негова полза.
Този свидетел беше господин Лоусън — баща от кантората Лоусън и син Линколн’с-ин.
Като зае мястото си на скамейката, старият правник изгледа заседателите с ироничен поглед.
„Дванадесетте достойни и искрени мъже“ отначало не разбраха нищо. Те си дадоха точна сметка за станалото едва след разпита.
— Вие твърдите, че генерал Хардинг е получил второ писмо от сина си Хенри — попита го адвокатът, след като Лоусън почтително целуна Библията.
— Да.
— Не говоря за писмата дадени вече на журито. Става дума за писмо, писано не от самия Хенри, а от главатаря на разбойниците — Корвино. Генералът получил ли го е?
— Да.
— Можете ли да го докажете?
— Той ми го прочете и нещо повече, даде ми го на съхранение.
— По кое време се случи това?
— Малко преди смъртта на генерала. По-точно казано, в същия ден, когато ми продиктува завещанието си.
— Кое завещание?
— Това, върху което ищецът основава исканията си.
— Искате да кажете, че този ден той ви е предал едно писмо?
— Да.
— Знаете ли кога го е получил?
— Печатът на писмото го показва, както и мястото, откъдето е било изпратено.
— Притежавате ли това писмо?
— Ето го.
Свидетелят извади от джоба си един плик, подаде го на адвоката, а той го предаде на съдията.
Това беше една измачкана хартия, изпъстрена с печати, позацапана от пътуването и напоена с миризмата, свойствена на канторите на нотариусите.
— Моля, Ваше Благородие — каза адвокатът на ищеца, — да позволите на господата от журито да прочетат писмото.
— Разбира се, нека го прочетат! — каза Негово благородие.
Това беше писмото на Корвино до бащата на неговия пленник с ужасната заплаха. Прочитането му предизвика „известна възбуда сред заседателите“.
— Господин Лоусън — продължи адвокатът, — желаете ли да предадете на журито споменатия в писмото предмет, който се намира в същия плик?
— Генералът ми каза, че е било човешки пръст, този на неговия син. Той не можеше да се лъже, благодарение белега на пръста, добре известен на бащата — следа от удар с нож, нанесен от брата на Хенри по време на лов, когато са били още деца.