Хенри се върна при разтуреното гнездо, огледа земята наоколо и откри известно количество черно жито, напоено с някаква сладка течност. Това бяха зърната, които бе видял да разпръсва Доги. Той събра няколко от тях и ги занесе в замъка. Анализът показа, че бяха напоени с отрова.
По този повод не беше заведен процес, но скоро случката стана известна с всичките си подробности. Доги Дик беше твърде хитър, за да се оплаче от нанесения му побой, а Хардингови се задоволиха с урока, който му бяха дали.
Колкото до бившия борсов агент, той се видя принуден да се лиши от услугите на пазача, който от тогава си спечели славата на най-сръчния бракониер в страната.
Покорството, с което Доги Дик бе понесъл ударите на Хенри, като че ли още повече го ожесточи. При срещите си с горските пазачи той бе винаги отчаян и опасен противник — толкова опасен, че при една схватка, станала на следната година, нарани смъртно един от пазачите на генерал Хардинг.
Доги Дик спаси врата си от бесилката, като напусна страната. Попадаха на следите му в Булон, после в Марсилия, където беше заминал с група английски жокеи, които водеха коне в Италия. В края на краищата, той се укри напълно някъде из тази класическа земя, разделена тогава на малки държавици, където правосъдието не само че се извършваше мъчно, но и работата му беше спъвана от най-долната поквара.
Глава III
ПРАЗНИКЪТ НА СТРЕЛБА С ЛЪК
Изминали бяха три години. Завършили колежа, двамата братя живееха в бащината къща. Юношите бяха вече възмъжали.
Найджъл се отличи с доброто си поведение, голямата си пестеливост и прилежание в учението.
Хенри пък се показваше в съвсем друга светлина. Ако и да не минаваше за непоправим безделник, най-малкото го смятаха за склонен към доста лоши навици. Ненавиждаше книгите, обожаваше удоволствията и презираше пестеливостта, която считаше за най-жестокия недъг, който можеше да засегне човечеството.
Всъщност Найджъл се подчиняваше само на влеченията на една хитра, прикрита и егоистична природа, докато Хенри, надарен с по-благородни наклонности, се отдаваше на увлеченията, присъщи на неговата възраст с жар, която с времето, без съмнение, щеше да се уталожи.
При все това, генералът, доволен от поведението на своя по-възрастен син, беше силно раздразнен от наклонностите на по-младия. Още повече, че като библейския Яков той чувстваше едно определено предпочитание към по-малкия.
Макар че се бореше с всички сили срещу пристрастието, в което се обвиняваше, понякога генералът не можеше да се въздържи да не мисли колко по-щастлив би бил, ако Хенри бе пожелал да подражава на своя брат, дори и ако бяха си сменили ролите! Но по всичко изглеждаше, че това желание няма да се осъществи никога. По време на престоя на двамата братя в колежа радостта от училищните успехи, спечелени от по-възрастния, не можеше да заличи огорчението от безбройните лудории, автор на които беше по-младият.
Трябва да кажем, че Найджъл с удоволствие изтъкваше собствените си успехи, но и правеше донесения за немирствата на брат си. Хенри рядко пишеше, освен това писмата му напълно потвърждаваха тия на по-възрастния му брат, тъй като обикновено съдържаха само молби за пари.
Бившият военен, щедър до разточителност, не отказваше никога, той се безпокоеше по-малко за изпратената сума, отколкото за начина, по който тя щеше да бъде похарчена.
След завършването на учението си младежите се наслаждаваха на този период на безделие, през който школската какавида се превръща в пеперуда и опитва своите крилца, за да литне из широкия свят.
Макар между тях да съществуваше стара вражда, отвън не личеше нищо. Като че ли изпитваха един към друг само искрена братска обич.
Хенри беше прям и откровен, Найджъл — сдържан и мълчалив. Но това бяха естествени наклонности, които оставаха незабелязани. Сляпо подчинен на най-малките желания на баща си, Найджъл показваше открито най-дълбоко уважение към генерала. Хенри никак не се грижеше за такива външни прояви и не можеше да си представи, че проявява неуважение към баща си, като закъснява повече отколкото трябва и като харчи безразсъдно неговите пари. Това безочливо поведение оскърбяваше генерала и подлагаше на тежко изпитание неговата обич.
Най-сетне настъпи моментът, когато едно ново чувство възпламени скритата ненавист, стаена в сърцата на братята. Това чувство, под влиянието на което и най-силната братска обич се превръща в открита вражда, беше любовта. Найджъл и Хенри се влюбиха и то в една и съща жена.