— Но, господин генерал, вие сигурно не желаете синът ви да бъде пленник на разбойниците!
— Но да! Но да!… Така е по-добре… Бих платил на драго сърце петте хиляди лири, за да се отърва от по-раншните си тревоги… Как да се уверим в това?… Какво да правим?
— Какво е станало с пратеника… моя колега от папските владения?
— Той?… Смятам, че се е върнал при тези, които са го пратили. Исках да го изхвърля навън с ритници… или да го предам на полицията. Ако не го направих, то е само защото се боях от скандал. Хайде, Лоусън, кажете ми какво да правя… Предполагам, че опасността не е толкова близко?
— Не съм уверен в това — отговори нотариусът замислено. — Тези италиански разбойници са коравосърдечни… Пратеникът не ви ли даде да разберете как би било възможно да влезете във връзка с него, ако стане необходимо?
— Не… Спомена само, че ще получа отново новини за сина си… както се казваше в писмото… За Бога! Сигурно не смятат да изпълнят заканата, за която става дума в него?
— Да се надяваме, че не.
— Но какво трябва да предприема? Дали да се отнеса до министъра на външните работи? Да поискам от него да пише в Рим и да издейства намесата на папските власти… в случай че историята за пленничеството на моя син е вярна?
— Разбира се, господин генерал, това е най-разумното… Дано само да не е много късно! Кога получихте писмото?
— Преди осем дена… Според датата то е било писано преди повече от две седмици.
— Тогава страхувам се, че намесата на което и да е правителство… нашето или римското… няма да се упражни навреме, за да предотврати онова, което би могло да се случи при получаването на вашето писмо… Искам да кажа, писмото на вашия син Найджъл… Струва ми се, че няма друг изход освен да се чака ново съобщение от разбойниците. Така поне ще имате възможност да пишете на сина си и да изпратите искания откуп… Естествено няма да е лошо да поискате, както смятахте да направите, намесата на правителството.
— Това ще бъде сторено още днес — реши генералът, — дори веднага… Отивам в министерството… Ще дойдете ли с мене, господин Лоусън?
— Разбира се — отговори нотариусът, стана от писалището и прибра очилата си в калъфа. — Аз съм изцяло на вашите услуги, господин генерал — прибави той, като се отправи към вратата. — Въпреки всичко, надявам се, няма да имаме работа с разбойници.
— Надявам се да бъде обратното! — отвърна генералът, като тропна силно с бастуна си по паважа. — Предпочитам да зная, че синът ми е пленник на разбойници, вместо да мисля, че е способен да скрои плана, за който го обвинявах. Да, Боже, прости ми… Сто пъти предпочитам да намеря ушите му в първото писмо, което получа!…
Адвокатът не каза нищо в отговор на това искрено пожелание, изтръгнало се от бащиното сърце и двамата тръгнаха мълчаливо един до друг.
Глава XL
КАРТИНА ЗА ПРОДАН
Онзи, който иска да излезе от Линкълн’с ин Филдс в една от четирите посоки на света, без значение в коя, без да прекоси задънени дворове и пасажи, трябва да мине по въздуха — с криле или балон.
Това е прекрасен парк, един от най-хубавите и най-големите в столицата, украсен с вечнозелени дървета и заобиколен от къщи, чиито старинни фасади засрамват модерната ни архитектура. До него обаче се стига само по най-мръсните улички на Лондон.
Тези мизерни улици, населени почти изключително с прочути юристи, олицетворяват средствата, с които последните са си послужили, за да станат известни.
Около този обширен парк изкуството се бори с мизерията.
Тук-там се среша някое магазинче за картини, където художникът намира безсмъртието зад някой покрит с паяжини прозорец или на фреската над плочите пред вратата. В един пасаж неговите творби са поставени на лично място с такова старание, което в салоните на Кралската академия би му донесло сигурно известно богатство.
Генерал Хардинг и доверителят му трябваше непременно да минат през този пасаж, за да стигнат до брега на реката, а оттам — до „Даунинг стрийт“, където се намира Министерството на външните работи.
Един от обитателите на този район, една жена с остър поглед и още по-остър глас — като че ли беше натоварена с длъжността да улеснява движението. Като види погледа й и чуе гласа й скитащият чувства нужда да ускори крачките си. Това е собственичката на един магазин за мебели, към които се числят и въпросните картини, тъй като представляват това, което обикновено в търговията се нарича „картини за украса“.
Нито генерал Хардинг, нито господин Лоусън, имаха настроение да спрат и да разгледат тази художествена галерия. Те вървяха бързо, за да излязат по-скоро оттук когато една картина, поставена, така да се каже, на лично място, привлече погледа на бившия офицер. Той спря така внезапно, че учуденият му спътник за малко не изгуби равновесие.