— Какво има, господин генерал? — попита Лоусън.
— Господи! — каза генералът със задавен глас…
— Гледайте… Виждате ли тази картина?
— Да — отвърна нотариусът. — Това е един ловджийски епизод. Две млади момчета на лов, придружени от един горски пазач… Тук не виждам нищо, което би могло да ви изненада.
— Изненада! — подзе генералът… Думата е много слаба… Би трябвало да кажете: изумление!
— Какво Ви става, господин генерал? — попита юристът, като се вгледа в бившия офицер, за да се увери, че той не беше изгубил ума си. — Картината е повече от обикновена… Обзалагам се, че това е работа на някой съвсем млад човек. Изпълнението е посредствено, въпреки че свидетелства за известен творчески замисъл. Какъв може да бъде сюжетът? Един от ловците държи нож и като че ли иска да удари ловджийското куче, докато другият дава вид, че го покровителства. Не разбирам…
— Но аз разбирам — въздъхна тежко генералът. Лицето му все повече и повече променяше цвета си.
— Боже мой! — продължи той, — това не може да бъде случайно съвпадение… И все пак… тази сцена… ето я… възпроизведена върху платното. Аз не сънувам!
Господин Лоусън изгледа отново генерала, сякаш за да се увери дали наистина той не сънува и дали се радва още на пълно душевно равновесие.
— Не! — извика генералът, като удари силно паважа с железния връх на бастуна си. — Не, не може да има грешка! Това е същата сцена, прекалено естествена за жалост!… Лицата, господин Лоусън, са портрети… поне в намерението на художника. Дори само облеклото им би ми било достатъчно, за да ги позная. Този, който държи ножа, е моят по-голям син Найджъл… такъв, какъвто изглеждаше преди пет години. Другият е Хенри. Човекът в дъното е, или по-право бе, моят лесничей, станал по-късно бракониер, пратен на заточение и осъден задочно… Кой може да е чувал някога за тази случка?… Кой е авторът на тази картина?
— Може би — предположи нотариусът, — тази жена ще ни осведоми за това… Кажете ни, госпожо, как сте получила това?
— Картината ли, господине?… Как бих могла да получа, ако не с парите си?… Това е произведение от първа класа… Продава се само за тридесет шилинга… Истински оказион, господа!
— Знаете ли от кого сте я купила?
— Разбира се, знам! Не се страхувайте, тя е попаднала съвсем почтено в ръцете ми… ако това е причината за вашето безпокойство… Познавам много добре произхода й, тъй като знам кой я е рисувал… Той е истински художник!…
— Какъв човек е той?
— Един младеж… Всъщност двама младежи, защото те са двама. Единият от тях е чужденец, италианец, ако не се лъжа! Другият е по-млад… и е англичанин, мога да се закълна в това… Но не знам кой е рисувал картината. Може би и двамата са работили над нея, защото дойдоха заедно. Имах още няколко от същите автори, но са продадени… Мисля, че по-възрастният трябва да я е рисувал.
— Знаете ли името му? — попита генералът, така явно разтревожен, че продавачката го изгледа подозрително и се поколеба да отговори.
— Интересувам се — продължи той — от автора на тази картина, който и да е той… Намирам я за много хубава и я купувам… Но бих желал и други от същата ръка и затова ви моля да ми дадете името и адреса на художника.
— О, само за това ли било?… Е добре, младежът с мургавото лице… по-възрастният от двамата… носи някакво чуждо име, което не си спомням. Колкото до другия, не съм чувала никога името му и мисля, че е заминал. Има няколко месеца откакто не съм го виждала.
— Знаете ли поне адреса им?
— О, да! Ходила съм у тях за картини… много близо е от тук. Ще намеря адреса им в търговската си книга.
— Потърсете го — каза генералът. — Ето тридесет шилинга за картината. Изпратете ми я, моля, у господата Лоусън и син, Линкълн’с ин Филдс, номер…
Продавачката прибра парите, като хвалеше стоката си и се оплакваше, че е много отстъпчива в търговията. После написа искания адрес на една смачкана хартийка и го подаде на купувача. Той го сгъна между пръстите си и побърза да напусне пасажа, като хвана господин Лоусън за ръка и го повлече след себе си.
Вместо да продължи към „Даунинг стрийт“, той зави бързо, върна се назад и прекоси отново парка.
— Къде отиваме, господин генерал? — попита нотариусът.
— Да видим художника… Само той може да ни осведоми за тази тайнствена работа, която ви се вижда като сън.
Адресът беше написан точно и генералът го намери лесно. Беше къща с мизерен вид, която се намираше на една от малките улички, съседни на Хай Холбърн. Хазайката на къщата позна своя наемател по даденото й описание. За нещастие художникът беше заминал набързо преди три дни. Сигурно не беше вече в Лондон, защото бе продал на загуба всичките си картини на различни продавачи. Тя не знаеше нито името му, нито къде се намира сега. Беше платил цялата си сметка и това изглежда бе всичко, което интересуваше хазайката.