Генералът я попита дали е имала и друг наемател, приятел на този, за когото бе говорила. Отговорът бе утвърдителен. Бил също художник, но по-млад. Англичанин, името на когото не знаела, тъй като чужденецът плащал общо разноските. Този младеж бил заминал отдавна… преди около три месеца… и чужденецът държал жилището сам.
Освен сведенията за външността на младия художник това бе всичко, което бившият офицер можа да научи.
— Синът ми Хенри — каза генерал Хардинг, когато излезе на улицата, — е живял в тази дупка… А аз си въобразявах, че живее разгулно с хилядата си лири стерлинги!… Ах, господин Лоусън, струва ми се, че съм бил много несправедлив към бедното си дете.
— Още не е много късно да поправите грешката си, генерале.
— Надявам се… От все сърце… Да побързаме! Нямам търпение да стигнем до „Даунинг стрийт“!
Генералът веднага бе въведен при министъра на външните работи, който обеща, според неизменния навик на министрите, да упражни цялата си власт, която очевидно изисква една толкова бърза работа.
Засега не можеше да бъде направено нищо повече и генералът се върна в Бичууд парк, готов за всяка изненада. Ако знаеше къде да прати откупа, той би го платил веднага. Може би по време на отсъствието му да е пристигнало писмо от Рим. Ето защо веднага след посещението си при министъра той побърза да поеме обратния път към имението си.
Надеждата му се потвърди. На масата в кабинета си намери писма, които го очакваха от няколко дни. Между тях имаше две с печат от римската поща, но с различни дати.
На едното позна почерка на сина си и побърза да го отвори.
— Слава Богу! — извика бившият офицер, след като го прочете, — той е жив и здрав.
Другото писмо му направи впечатление с големината на плика и многобройните марки, необходими при неговата тежест.
Генералът изтръпна, като го взе.
С разтреперана ръка той скъса плика и извади оттам малко пакетче. При разтварянето му изпадна кръгъл пепеляв предмет.
Беше човешки пръст, прерязан при второто кокалче, с белег от стара рана, стигащ чак до нокътя.
От гърдите на генерала се изтръгна тревожен вик… Беше познал пръста на сина си.
Глава XLI
СТРАШНАТА ЗАПЛАХА
Перото е неспособно да възпроизведе тревогата, изписала се по лицето на генерала и ужаса, който ускори ударите на сърцето му, докато гледаше пръста на своя син.
Очите му като че ли щяха да изскочат от орбитите си. Човек би могъл да помисли, че е получил неочаквано паралитичен удар, ако не бе конвулсивното треперене, което го обзе, като че ли бе хванал електрическа батерия.
Той не остана дълго в това болезнено съзерцание и като отпусна ръка на масата, остави да падне на нея предметът, който държеше.
Изминаха няколко минути преди генералът да се успокои достатъчно, за да прочете писмото, донесло му този ужасен подарък.
Най-сетне той го разтвори пред себе си и прочете следното:
„Синьор,
Към настоящото писмо вие ще намерите приложен пръста на вашия син, който ще познаете лесно по белега… Ако все пак продължавате да се съмнявате и не изпратите откупа по следващата поща, ние ще ви изпратим цялата ръка и вие ще можете да се уверите, че пръстът наистина й принадлежи. Имате на разположение десет дни, за да ни пратите отговора си. Ако до края на този срок той не стигне до Рим, придружен от петте хиляди лири, следващата поща ще ви донесе въпросната ръка. Ако не се съгласите да развържете кесията си, ще сме принудени да заключим, че нямате сърце и че предпочитате парите пред сина си. Не ни осъждайте, че сме жестоки. Несправедливите закони ни карат да воюваме против човешкия род. Гонени като диви зверове сме принудени да прибягваме до крайни мерки, за да изкарваме прехраната си. Най-сетне, за да приключим нашата кореспонденция, в случай че сделката, която ви предлагаме не получи вашето благоволение, ние ви обещаваме, че поне трупът на вашия син ще почива на християнска земя. Но, като справедливо доказателство за нашата безчовечност, главата ще бъде отрязана и изпратена със следващия параход от Чивита Векия. Изпратихме пръста на наши разноски, с ръката ще бъде същото, но пращането на главата ще бъде за ваша сметка.