— Пет хиляди лири! — прошепна Найджъл, — това е голяма сума.
— Голяма сума!… Трябва ли да се двоумим, дори ако искаха и десет хиляди лири!… Животът на брат ти не ги ли заслужава? Уви! Само ръката му струва толкова!… Бедният ми Хенри!… Скъпото ми дете!…
— О! Не исках да кажа това, татко. Но ако изпратим откупа и тези мизерници откажат да освободят брат ми!… С такива трябва да си предпазлив.
— Не става дума за предпазливост. Времето тече. Имаме на разположение само десет дни… Господи! Ако изпращането на писмото е закъсняло!… Каква дата носи печатът.
— Рим, дванадесети — каза Найджъл, като погледна плика.
— А днес сме шестнадесети… Остават само шест дни!… Шест дни!… Една бърза пратка може още да стигне до Рим!… Трябва да се приготви всичко!… Парите!… За щастие трудността не е там… Но трябва да се отиде до Лондон, при господин Лоусън!… Той може би не е у дома си… Няма нито минута за губене!… Трябва да замина!… Хайде, Найджъл, кажи да впрегнат!
Като се престори, че бърза — нещо, което съвсем не искаше да прави — Найджъл излезе от кабинета.
— Къде е разписанието ми „Брадшоу“? — си каза генералът, изтича до библиотеката си и извади оттам прочутото разписание, търсейки трескаво таблицата на Голямата западна железница.
Въпреки че бе впрегната с пресметната бавност, каляската вече чакаше пред входа, преди генералът да е определил точния час на заминаването си. Когато най-сетне го определи, той захвърли книгата настрана, позволи на стария си иконом да го облече в подходящ пътнически костюм, пъхна в портфейла си странния плик и съдържанието му, качи се в колата и потегли бързо към най-близката гара.
Генералът едва беше прекосил входа на замъка, когато един пешеходец се появи по шосето към гарата.
Беше Найджъл. И той също изглеждаше доста възбуден, но причината беше съвсем различна от тази, която тревожеше баща му и даваше криле на конете, втурнали се в галоп към гарата.
Найджъл не отиваше толкова далеч. Дори в този момент споменът за опасността, в която се намираше брат му, се бе напълно заличил, за да отстъпи място на мисли от много по-егоистичен характер. Всъщност той тичаше към жилището на вдовицата Менъринг, където, поради бащината си забрана, беше правил само редки и скрити посещения.
Глава XLII
АНОНИМНА КОРЕСПОНДЕНЦИЯ
След ужасната жестокост, лишила го от един пръст, Хенри прекара в килията си два дни на тежко затворничество. Лошата храна, твърдата шума, служеща му за постелка, дори болката на ранената му ръка не бяха нищо пред неговите душевни терзания. Възмущаваше го отказът на генерала да плати откупа му, още повече че брат му бе имал грижата да изложи този отказ в най-черни краски. Отсега нататък той се чувствуваше без приятел… без баща.
Една по-малко егоистична, но по-страшна мисъл измъчваше душата му… една твърде основателна тревога за участта на сестрата на неговия приятел. Той не можеше да се лъже за смисъла на подшушнатите му от Корвино думи по време на ужасната сцена, в която бе едновременно и зрител, и актьор. Той предчувстваше, че тази драма бе само пролог към още по-страшни събития.
Младият човек почти не се отделяше от прозореца на килията си, като се ослушваше трескаво. Боеше се, че някой необичаен шум би могъл да означава присъствието на Лучета Тореани.
Сам затворник, той не само че не можеше да я защити, но и да й отправи най-незначителна предупредителна дума. На драго сърце би жертвувал още един пръст, дори цялата си ръка, за да й напише само един ред и да я предупреди за опасността, която я заплашваше.
Той горчиво се разкайваше, че не се е сетил, когато писа на Луиджи, да пише и на кмета и че е пропуснал случай, който няма да се повтори. Оставаше му само слабата надежда, че писмото му до Луиджи ще стигне навреме. Ако можеше да избяга от затвора си, всичко би тръгнало по-добре. Още от първия час на пленничеството си той не бе престанал да мисли за бягство, но напразно; и ако не бе правил никакъв опит, то беше само защото съзнаваше, че е безполезно.
Беше огледал старателно килията си. Стените бяха дебели, градени от камък и гипс, подът бе от груби плочи; прозорецът — обикновена дупка, а вратата — достатъчно яка, за да устои на удари с железен чук. Освен това през нощта един разбойник спеше пред вратата, а друг караулеше отвън. Птицата, оценена на тридесет хиляди песети, беше твърде скъпа плячка, за да й оставят и най-малката възможност за излети от клетката си.