Нямаше нужда да бъда молен. Бях така завладян от аржентинските гласове, които ме приканваха в съседната стая.
Глава LXIV
ЗАВЕЩАНИЕТО НА ГЕНЕРАЛА
След два месеца се намирах под едно небе, съвсем различно от онова, което сияеше над областите на Парана, и напомнящо нажежен сапфир. В една стая, която толкова приличаше на гостната от южноамериканското стопанство, колкото килия от затвора Югет прилича на апартамент от Бъкингамския дворец. Бях влязъл в прашната кантора на един юрист от Линкълн’с-ин… на име Лоусън.
Прие ме старият нотариус. Той имаше вид на най-честния човек на света. И както разбрах по-късно, външността му не лъжеше.
— С какво мога да ви услужа, капитане? — ме попита той учтиво с очи приковани върху визитната ми картичка, която му бях дал вместо препоръчително писмо.
— Ще ви осведомя — казах аз, като му предложих стария брой от „Таймс“, отворен на страницата със съобщението, подчертано с червен молив. — Мисля, че трябва да се отнеса до вашата кантора?
— Да — отвърна той, като подскочи от креслото си, сякаш бях насочил срещу него дулото на револвер. — Това известие е било публикувано преди много време!… Но няма значение!… Можете ли да ме осведомите за въпросната личност?
— Може би — отвърнах аз въздържано, като не знаех още до каква степен можех да застъпя интересите на моя поръчител.
— Тогава той е още жив?… Искам да кажа, господин Хенри Хардинг.
— Имам много основателни причини да вярвам в това. Видях го преди два месеца.
— По дяво…
Юристът издаде едно възклицание, което не съответстваше на професионалното му държание, но изтръгнало се от него поради изключителното положение.
— Въпросът е сериозен — продължи той, — много сериозен, наистина. Но, господине… Извинявам се… Капитане, позволете ми да ви попитам от чия страна идете. Познавам ви по име и мисля, че може да имам вяра във вас… приятел ли сте на господин Найджъл Хардинг?
— Ако бях, господин Лоусън, не бих ви дал сведението, което съм натоварен да ви съобщя. Освен това, което знам, господин Найджъл Хардинг е последният човек, който би се зарадвал да узнае, че брат му е жив.
Това изречение подейства като електрически ток. Веднага видях, че юристът беше на наша страна, а и той без мъка разбра, че и аз мисля като него. Бяха ме осведомили, че вече не е прокурист на имението Бичууд.
— И вие ме уверявате, че е жив — подзе той с тържественост, която доста ясно показваше интересът, който проявяваше към моя отговор.
— Това е най-добрият отговор, който мога да ви дам.
И му подадох писмото на Хенри Хардинг, с което той искаше да му се предаде предполагаемата завещана сума от хиляда лири.
— Хиляда лири стерлинги! — извика нотариусът, след като прочете писмото. — Хиляда лири!… Сто хиляди лири, ни повече ни по-малко… И увеличените лихви, и взетите вече ипотеки, и разсипничествата на Хюлет, този мизерен мошеник!… А, ето наказанието на господин Найджъл Хардинг и на нежната му половинка!
Не очаквах този изблик. Оставих на господин Лоусън да се съвземе и го помолих да обясни.
— Нека обясня! — извика той, като си сложи с величествен израз очилата и ми показа един истински образ на правник. — За вас, господине, ще го направя с голямо удоволствие. Това писмо ми дава основание да имам пълно доверие във вас… Любимият син на моя стар приятел Хардинг, той сам ми го казваше на смъртния си одър, слава Богу, е жив и ние можем да накажем узурпатора и този нехранимайко Хюлет… Каква щастлива новина!… Какво славно откритие!… Какво възкресение, би трябвало да кажа!
— Но какво означава всичко това, господин Лоусън? Дойдох да ви намеря по молба на моя приятел, господин Хенри Хардинг, когото случайно срещнах в Южна Америка по бреговете на Парана, както се казва в писмото му. Той ме натовари да направя допитване, което се старая да осъществя възможно най-старателно… Той смята, че у вас има хиляда лири, завещани от баща му и ме помоли да ги получа вместо него.
— Хиляда лири!… Имението Бичууд струва значи само хиляда лири!… Прочетете, капитане… прочетете!
При тези думи, той сложи пред мене голям пергаментов лист, който бе извадил от едно чекмедже.
Беше завещание, което ще се задоволя да предам със свои думи.
Като отричаше свое по-раншно завещание, според което оставяше цялото си имущество на големия си син Найджъл и една сума от хиляда лири стерлинги на по-младия — Хенри, генерал Хардинг завещаваше имението на Хенри, а хилядата лири на Найджъл.