— Ще е добре да поговориш с Юлила — беше казал той на Юлия при раздялата им. — Баща ти е силно разтревожен за нея.
По това време тя беше възстановила донякъде силите си и единственото, което нарушаваше щастието й при вида на едрото и здраво бебе, излязло от утробата й, беше тъжният факт, че няма да може да изпрати мъжа си до Кампания и да го има за още няколко дни край себе си, преди да е напуснал Италия.
— Сигурно имаш предвид тази смешна история за гладуването — намести се Юлия по-удобно в прегръдката му.
— Е, всичко, което знам, съм го чул от баща ти, но доколкото разбрах, става дума точно за това. Ще ме извиниш, че не мога да ти кажа нещо повече, но всъщност младите момичета малко ме интересуват.
Съпругата му, която продължаваше да си бъде едно младо момиче, не можа да не се подсмихне на забележката му; но пък и тя вече бе имала достатъчно поводи да разбере, че мъжът й всъщност я има за своя връстница, узряла и помъдряла.
— Ще говоря с нея. — Изпроси си Юлия една целувка. — О, Гай Марий, колко жалко, че здравето ми няма да ми позволи да родя братче или сестриче на малкия Марий, преди да си се завърнал!
Но преди Юлия да се накани за този разговор с болната си сестра, цял Рим гръмна с новините за германците. Насред града настъпи същинска паника. Откакто триста години по-рано галите бяха нахлули в Италия и едва не бяха завзели самия Рим, полуостровът не можеше да се отърси от кошмара за варварските нашествия; именно, за да се защитят от тях, италийските народи се бяха решили на съюза си с Рим и именно с тях и едните, и другите водеха нескончаеми войни по македонската граница от Адриатическо море до Тракийския Хелеспонт. Именно заради галите десетина години по-рано Гней Домиций Ахенобарб беше построил път по сушата, свързващ италийска Галия с испанските Пиренеи, а с оръжие бе подчинил племената по поречието на Родан, за да могат те лека-полека да се приучат на римските нрави и да свикнат с постоянното римско военно присъствие, което с времето щеше да се превърне за гаранция за собствената им безопасност.
Допреди пет години всички страхове у римляните бяха свързани с галите и келтите, но изведнъж на сцената излязоха германците и се оказа, че в сравнение с тях галите и келтите не само са мирни и цивилизовани, но и единствени способни да водят диалог с Рим. Защото новите страхове, които спохождаха римляните, идваха не от друго, а именно от това, че за новоизлюпилите се германски племена не се знаеше абсолютно нищо. Бяха се пръкнали буквално от небитието (в консулството на Марк Емилий Скавър) и след като нанесоха пълен разгром на една доста добре обучена римска армия (в консулството на Гней Папирий Карбон), изчезнаха тъй бързо и изненадващо, както се бяха и появили. Германците представляваха мистерия, с тях човек не можеше да бъде сигурен в нищо. За тях не важеше нито едно правило на поведение, така както биха го разбирали, у който и да е друг средиземноморски народ. Защото как иначе да се обясни фактът, че след като бяха сломили цялата съпротива на полуострова, след като бяха превърнали Рим в безпомощна старица, вместо да се втурнат на юг, за да заграбят, каквото могат, те просто се бяха обърнали и бяха изчезнали вдън земя? Та това беше направо нелепо! И все пак те бяха дошли, в това нямаше никакво съмнение, а след това си бяха отишли. С годините в съзнанието на римляните германците се превръщаха във все по-тайнствени същества, нещо като легендарните лами, с които се плашеха децата вкъщи. Също както и с времето прастарият страх от варварското нашествие се връщаше в някогашната си форма — някъде между тръпката и невярващата усмивка.
Но сега германците пак бяха изникнали отнякъде. За броени дни стохилядните им пълчища се бяха спуснали из Трансалпийска Галия и бяха наводнили земите около езерото Лемана и горното течение на Родан. Това бяха галски земи, където живееха племената на едуите и амбарите, плащащи данък на Рим, но където в момента се чуваше само германска реч, а всичко живо биваше подлагано на огън и меч. Германците бяха като великани, излезли от приказките или по-точно от своя подземен свят далеч на север, на ръст не по-малко от десет стъпки и с кожа, бледа като на мъртъвци. Нищо не можеше да ги спре да продължат надолу по долината на Родан, където да пометат всичко пред себе си — хора и животни, гори и поля, ниви и градини, без да правят ни най-малка разлика между едното и другото.