По лицето на Цезар се изписа горчива усмивка, но все пак се опита да бъде честен.
— Пустият му Скавър започна да се превръща в цяла институция! Та той е такъв актьор и шарлатанин, че повече не може да бъде. Три четвърти от него са си пълна шашма. Е, вярно, че последната четвърт струва повече, отколкото мнозина сенатори, взети заедно, заради което предполагам, че трябва да му се прости останалото. Но пък е прав: наистина се нуждаем от нова програма за обществени строежи, и то в никакъв случай само заради работната ръка. Вече пет години всички онези сприхави дядковци, които, освен да броят пари, за друго не стават, ни карат да съжаляваме, че изобщо им даваме заплатите! Да отдадем дължимото на Скавър: той наистина смята да обърне повече внимание на въпроси, които досега не знам защо винаги са били пренебрегвани. Макар аз лично да се съмнявам в необходимостта да се пресушават блатата около Равена, както и да се строят канали и диги между Парма и Мутина.
— О, хайде сега, Гай Юлий, бъди по-благосклонен! — сряза го Марция. — Не е ли направо велико да се обуздаят водите на Пад? С тези германци, които кой знае кога ще се появят из Трансалпийска Галия, би било истинско нещастие, ако придошлите реки откъснат войските ни от проходите!
— Вече казах, че нямам нищо против подобни начинания — съгласи се Цезар, но с присъщата си упоритост не пропусна да добави: — И все пак ми се струва показателно, че всички онези части от полуострова, където Скавър най-много държи да бъдат започнати въпросните благоустройствени работи, са именно районите, където той самият има най-много клиенти… и нищо чудно, когато строежите бъдат завършени, междувременно клиентелата му да се е увеличила шесткратно. Представяш ли си, Емилиевият път тръгва от Атиминум на адриатическия бряг и стига чак до Тавразия в подножието на Западните Алпи — петстотин километра, осеяни с толкова клиенти, колкото и павета!
— Ами добре са му дошли! — Марция бе не по-малко упорита от мъжа си. — Още малко и ще кажеш, че Скавър не трябва да строи и западния път, защото току-виж се облагодетелствал с нещо!
— Забравяш обаче за отклонението през Дертона, което ще трябва да свърже западния бряг с Емилиевия път. И всичко това ще носи неговото име, нали: Вия Емилии Скаври! Пфу!
— Винаги ще намериш за какво да недоволстваш! — заключи презрително съпругата му.
— Ти пък си просто една заслепена идеалистка! — не й остана длъжен той.
— Понякога започвам да се чудя защо ми трябваше да се влюбвам в теб.
— Не се безпокой, и с мен е същото.
В този миг се появи Юлила. Беше отслабнала твърде много, но без да е заприличала на скелет — и така от два месеца насам. Защото с времето девойката беше открила рецептата хем да си придава жален вид, хем да е достатъчно здрава, за да не се повтарят припадъците, които в един момент я бяха наплашили самата нея, че може да си отиде от този свят. Юлила трябваше да внимава — смъртта в никакъв случай не беше целта, която гонеше, пък и тя не беше дотолкова объркана, за да се поддава на крайности.
Всъщност момичето гонеше две цели едновременно: едната, да принуди Луций Корнелий Сула най-после да признае пред себе си, че я обича, и втората, така да въздейства на семейството си, че баща й да омекне и един ден, колкото и невероятно да изглеждаше това, да й разреши да се омъжи за Сула. Тя можеше и да е малка и разглезена, но в никакъв случай не прекаляваше дотам със самочувствието си, че да си мисли как баща й, който иначе се оставяше да го води за носа, и беше готов да изхарчи и малкото си спестени пари, за да й угоди, въпреки че я обичаше повече от всичко, да допусне грешката да я остави сама да си избира съпруг. Е, ако тя беше сговорчива като сестра си Юлия и доброволно го оставеше той да й потърси за спътник в живота, човек, за когото да е сигурен, че ще се грижи за нея, ще я обича и ще се държи с нея, както подобава на момиче в нейното положение, то никога не би я разочаровал. Но Юлила държеше повече от всичко на Луций Корнелий Сула, а какъв съпруг беше той за нея? Никога, ама никога баща й не би дал съгласието си двамата със Сула да се оженят, независимо какви доводи биха могли да му представят. Нито сълзи, нито молби, нито клетви във вечна любов щяха да му подействат. Каквото и да стореше Юлила, баща й нямаше да я остави на човек като Сула. Особено след като й беше изнамерил зестра от четиридесет таланта — един милион сестерции, които сега само чакаха в банката кой ще бъде щастливецът да ги вземе. Парите я превръщаха в желана партия за всеки и по никакъв начин Сула не би могъл да убеди Гай Юлий Цезар, че точно той е най-достойният за Юлила и че при това не я иска заради богатството й. Разбира се, ако той самият първо признаеше пред себе си, че такова е желанието му.