Като дете тя никога не беше издавала пред околните на какво волско търпение е способна, защото просто никога не й се бе налагало да го проявява. Но ето, че случаят се беше предоставил и като птичка, която упорито мъти стерилното си яйце, така и Юлила сега се беше зарекла да се държи докрай за единствената спасителна сламка, която й се подава. Защото си беше рекла веднъж завинаги, че ако наистина най-горещо от всичко на света желае да се омъжи за Сула, то само с търпение и постоянство би могла да надвие както неговия страх и сдържаност, така и родителската забрана на баща си. На нея й беше ясно, че по пътя може да се появят непреодолими препятствия, като например това, Сула да се ожени за друга, да напусне Рим или, най-лошото, да се разболее и да умре. И все пак правеше всичко по силите си да се бори по своя си начин срещу всяка от тези възможности, живеейки в същото време с болезнената мисъл, че човекът, заради когото е всичко това, никога повече не би желал да я види. Откъде знаеше ли? Откакто Сула се беше върнал в Рим, в продължение на няколко месеца тя го беше дебнала непрестанно, само и само да се сблъска за сетен път с неговите насмешки и обиди. Най-накрая, веднъж, когато двамата се бяха скрили от хорските погледи зад една тежка колона на Портикус Маргаритария, любимият недвусмислено й беше заявил, че ако не го остави на мира, то той ще напусне Рим завинаги.
Всъщност целият план на Юлила се беше развивал според епизодичните срещи, които си бе открадвала от Сула: началото беше още през януари, когато я бе нарекъл дебела и я бе пропъдил като куче. Именно тогава тя престана да яде сладки с надеждата, че ако поотслабне малко, ще си спечели благоволението му. Но уви… Когато той се завърна в Рим и започна да се държи с нея още по-грубо и безочливо, тя не само че не се отказа от намерението си, но с истинска сила на волята си забрани дори да мисли за храна. В началото й беше изключително тежко, но с времето, когато откри, че продължителното гладуване я е променило и организмът й е привикнал с малкото храна, която тя си позволяваше, Юлила вече нито страдаше от глад, нито изпитваше болки в стомаха.
И така, когато Луций Гавий Стих умря преди осем месеца след продължително и мъчително боледуване, планът на Юлила вече беше готов; оставаше й да се справи само с отделни подробности, като например как да опази тайната си от околните и как да поддържа най-добрия възможен баланс на хранене, с който хем да не подлага на опасност здравето си, хем да не отстъпва от намеренията си.
А със Сула се бореше посредством писмата си.
„Обичам те и никога няма да се уморя да ти го повтарям. Ако писмата са единственият начин да те накарам да се вслушаш в думите ми, тогава ще ги получаваш. С десетки. Със стотици. С хиляди, ако годините не променят решението ти. Ще те погълна, ще те удавя, ще те смачкам с купища писма. И какво по-типично римско от това да се пишат писма? Ние всички живеем от тях, така както и аз живея с единствената мисъл, че ти пиша. За мен това е като храната, която отбягвам, защото какво, че устата и стомахът ми са пълни, когато сърцето и душата ми остават гладни? О, мой жестоки, о, мой безмилостни и безжалостни любими! Как можеш да стоиш толкова далеч от мен? Защо не преминеш стената, която ни разделя, защо не се прокраднеш нощем в стаята ми, защо не дойдеш тук при мен да ме целунеш, да ме разкъсаш от целувки? Но знам, че никога не ще го сториш. Чувам те как си го казваш на глас. Дори и тук, в моето ужасно и омразно легло, където бавно угасвам, те чувам как ми отказваш. Какво съм сторила, за да заслужа подобно безразличие, подобно хладно презрение? Навярно някъде дълбоко под бялата ти кожа се е скрило едно мъничко човече и в това мъничко човече, което търси твоята закрила, се е събрала цялата ми същност на жена. А ето, аз живея без нея, живея без себе си, превърнала съм се в едно бледо подобие на истинската Юлила, което от ден на ден увяхва все повече и повече, за да изчезне завинаги. Един ден няма повече да ме има и единствено мъничкото човече, загнездило се под кожата ти, ще остане, за да ти напомня за мен. Ела да ме видиш, ела да видиш в какво си ме превърнал! Ела да ме целуваш, да ме разкъсваш от целувки. Защото те обичам!“