— Разбирам ви напълно. Но да не вдигаме толкова шум. Нищо няма да ви помогне, ако Юлила разбере колко се тревожите — добави тя, която, стига да не се отнасяше до нея самата, винаги беше способна да разсъждава трезво. Всъщност, ако само подозираше за камарите писма, които Юлила пращаше на Сула, нищо чудно с чиста съвест да я оставеше да умре. Сега обаче съседката беше в плен на скръбта и не можеше да таи подобни злокобни помисли. — Във всеки случай не искаме след племенника ми и някой друг да си отиде толкова скоро, нали? — подсмръкна тя.
— Дори не и искам да си го помисля! — не се сдържа да възкликне Марция. Но понеже и на нея й се щеше да се покаже поне малко състрадателна, нямаше как на свой ред да не запита: — Надявам се, че вече малко ти е минало след смъртта на племенника ти. Знам, че е много трудно да забравиш близък, но все пак…
— Е, държа се някак — опита се да бъде духовита Клитумна. Дълбоко в себе си тя щеше още дълго време да скърби за Стих, но не можеше да не си признае, че откакто той си беше отишъл, животът с миличкия й Сула бе станал доста по-лек. При мисълта за доведения си син тя въздъхна дълбоко, без да знае колко много заприличваше в този миг на Юлила.
Разговорът обаче се оказа само пръв от многото, които последваха. След като вълшебната рецепта на Клитумна проработи, нямаше как по-нататък вратата на Цезар да остане затворена пред иначе простата му и изключително досадна съседка.
— Да си благодарен — жалваше се Гай Юлий Цезар, който бе придобил навика всеки път, щом чуе пискливия гласец на Клитумна в атрия, да се крие в кабинета си, — понякога може буквално да ти съсипе живота!
— О, Гай Юлий, не бъди толкова проклет! — мъмреше го Марция. — Клитумна е наистина много мила с нас, а пък ние няма защо да я засягаме, което нищо чудно и да направим, ако продължаваш толкова упорито да я отбягваш.
— Знам, че е много мила с нас! — Вдигна отчаяно ръце главата на семейството. — Нали точно от това се оплаквам!
Ако Юлила само знаеше в каква степен планът й усложнява живота на Сула, навярно би се почувствала наистина удовлетворена. Но нямаше как да го научи, след като любимият й правеше всичко по силите си никой да не разбере какво го гризе отвътре, и се отнасяше с възможно най-голямо пренебрежение към неприятната й болест всеки път, когато Клитумна се връщаше от поредното си посещение у съседите и с подробности разправяше какво било състоянието на момичето, позволило й да обере лаврите на лечител — чудотворец.
— Колко би било хубаво, ако някой ден и ти се отбиеш при бедното девойче — предложи веднъж с треперливия си гласец тя, някъде по времето, когато Марк Юний Силан повеждаше седемте си величествени легиона по Фламиниевия път на север. — Толкова често пита за теб, Луций Корнелий.
— Имам си достатъчно много работа, за да си губя времето в посещение на някаква си скучаеща Цезарка — сряза я грубо Сула.
— Каква нагла лъжа! — на свой ред се нахвърли Никополис. — По-голям мързеливец от теб през живота си не съм виждала!
— И кой ме превърна в такъв мързеливец? — извъртя се рязко той към любовницата си, която, като видя свирепото му изражение, побърза да отстъпи назад. — Защо сега не си гледам работата ли аз? Защо не марширувам със Силановите легиони срещу германците ли? Ами помислете малко и ще се сетите.
— Всъщност защо наистина не се записа доброволец? — реши да го подразни гъркинята. — Ако не си разбрал, този път наборните комисии дотолкова пренебрегнаха имуществения ценз, че не виждам защо ти с твоето име не се опита да бъдеш взет легионер.
Сула нервно присви устни в привичната си кисела усмивка, която разкриваше острите му кучешки зъби и твърде красноречиво издаваше моментното му настроение.
— Аз, патрицият Корнелий да марширувам редом с цялата измет на Рим? Как си го представяш? По-скоро направо бих се продал в робство на германците!
— Нищо чудно и това да стане, ако никой не ги спре. Наистина, Луций Корнелий, омръзнало ми е да те гледам как сам се превръщаш в най-големия си враг! Ама виж се само, веднъж Клитумна те е помолила за нещо, и то какво — да направиш някаква си дребна услуга на едно умиращо момиче, а ти си готов да ни изядеш, задето сме посмели да ти отнемем от скъпоценното ти време… ама наистина понякога ме вбесяваш!
В очите й проблеснаха палави искрици.
— В крайна сметка, Луций Корнелий, трябва да признаеш, че откакто Луций Гавий се помина в толкова подходящ момент, че повече не може, животът ти стана доста по-лек. — Тя тихичко си затананика популярна песничка, в която се разправяше как някой си бил убил своя съперник в любовта и как това му се било отразило добре. — В по-о-одходящ моме-е-ент! — завърши тя песничката.