Когато двуколката най-сетне мина под арките на двата акведукта, носещи вода от хълмовете на североизток от града, гледката скоро се промени. Във всички посоки се виждаха ферми и дворове, отпърво най-много бяха зеленчуковите градини, но по-нататък се разпростираха и пасбища, и житни ниви.
Въпреки поразиите, нанесени от пороите на Тибуртинския път (дебелият пласт чакъл, прах от туфи пясък, който трябваше да покрива камъните, беше целият отнесен от водите), двамата пътници в двуколката си прекарваха добре. Слънцето напичаше, но затова пък имаше вятър, който ги разхлаждаше приятно. Чадърът на Никополис беше достатъчно голям, за да може да скрие в сянката си едновременно млечнобялата кожа на Сула и нейната собствена, напомняща цвят на маслина, а мулетата се оказаха достатъчно любезни да не се инатят много. Самият Сула пък беше достатъчно умен, за да не тръгне да им дава ненужно зор и оставяйки ги сами да държат пътя, се радваше на гледките.
Да отиде човек до Тибур и да се върне за един ден, беше непосилна задача, но местенцето, което той си беше набелязал, всъщност се намираше на половината път, и то преди баира. На известно разстояние от Рим се намираше гора, която се разпростираше нагоре по вълнообразните възвишения, за да стигнат до Голямата скала, най-високата планина в цяла Италия. Гората се засичаше косо с пътя, който вървеше из нея може би около километър-два, преди да излезе отново на открито и да се спусне към долината на реката Анио, известна с плодородната си земя.
В самата гора земята не беше тъй мека и разкаляна, както из полето, та Сула спокойно можеше да отбие двуколката и да поеме по някакъв коларски път между дърветата. По едно време спря.
— Пристигнахме. — Скочи той от мястото си и се обърна да подаде ръка на Никополис, която се беше схванала от пътуването и изглеждаше леко кисела. — Знам, че не изглежда многообещаващо, но ако си направим труда да се поразходим още по-навътре в гората, ще ти покажа едно местенце, което със сигурност си е струвало разкарването.
Но първо разпрегна мулетата и ги спъна, сетне издърпа двуколката встрани от пътя, за да я скрие в сянката на някакви храсти, извади торбата с храната и гордо я метна през рамо.
— Откъде си се научил да се оправяш с мулета? — зачуди се Никополис, докато го следваше и внимателно гледаше в краката си да не се препъне.
— Всеки, който е работил на римското пристанище, разбира малко от мулета — подхвърли той през рамо. — Няма защо да бързаш! Наблизо сме, а никой не ни гони.
Наистина бяха дошли навреме и нямаше от какво да се притесняват. Още беше началото на септември и дванайсетте часове на деня все още се въртяха около шейсет и петте минути; а когато двамата влязоха в гората, оставаха още цели два часа до пладне.
— Това не е девствена гора — обясняваше Сула, — заради което и не се виждат пънове. В по-стари времена земята е била обработвана и наоколо са се ширели житни ниви, но след като Рим започнал да си доставя зърно от Сицилия, Сардиния и Африка, хората се преселили в града и оставили мястото на дърветата. Защото почвата е неплодородна.
— Какво ти става днес Луций Корнелий, направо ме удивляваш — възкликна Никополис, която все гледаше да не изостава от спътника си с неговите големи, равномерни крачки. — Откъде знаеш толкова много?
— Такъв ми бил късметът. Чуя ли нещо или прочета ли го някъде, запомням го.
Двамата излязоха на една великолепна полянка, потънала в зеленина, където насред тревата надничаха различни цветя — цяла вселена в розово и бяло, сред която окото привличаха пълзящите рози, както и също така розово-белите цветове на изкласилия вълчи боб. Насред полянката течеше поточе, чиито забързани води, придошли от двуседмичния порой, заливаха всичко наоколо. Коритото на поточето беше осеяно с камъни, които го разделяха на тесни ръкави, дълбоки, спокойни вирове и пенливи каскади. По повърхността на водата весело играеха слънчевите отражения, а наоколо хвърчаха птички и водни кончета.