— Гай Юлий дали ще ме приеме? — попита неканеният гостенин.
— Разбира се, Луций Корнелий. Само почакай за момент — отвърна му момчето и забърза към кабинета на господаря си.
Сула реши да изчака в скромния атрий, който му направи впечатление най-вече с това, че в него не се виждаше почти никаква мебел или украса. В сравнение с него атрият на Клитумна приличаше на преддверие към харема на някой източен деспот. И както си разсъждаваше какви изводи може да си направи човек от един атрий, не щеш ли, появи се Юлила.
Колко ли време й беше отнело да убеди поотделно всички роби, на които можеше да се възложи да стоят на вратата, да й съобщят незабавно, щом Луций Корнелий най-сетне се осмели да посети дома им? А и какво беше това бързане на роба? Та не трябваше ли най-напред да се обади на господаря си?
Тези въпроси се стрелкаха със светкавична бързина из съзнанието на Сула, който подскочи като ударен от гръм при вида на момичето.
Изведнъж коленете му се подкосиха. Посегна да се хване за нещо и ръката му докопа позлатената сребърна кана върху малката масичка до него. Но понеже каната не беше прикрепена към масата, тя съвсем естествено полетя надолу и с все сила се удари о пода, огласявайки цялата къща със своя металически трясък — в същия миг, в който Юлила се хвана с ръце за главата и избяга в къщата.
Каната все едно беше паднала насред Сибилската пещера в Куме, толкова отчетливо се разнесе нейният звън из целия дом. Всичко живо се втурна да види какво става. Сула усещаше как лицето му изгубва и малкото цвят, който притежава, а по цялото му тяло избива студена пот. Беше го обзел внезапен пристъп на страх и тревога, затова реши, че най-разумно ще бъде, ако се отпусне съвсем, ако се строполи върху плочките, ако главата му увисне безпомощно между свитите му колене, а очите му се затворят, опитвайки се да пропъдят образа на онзи скелет, обвит със златистата кожа на Юлила.
Когато Цезар и Марция му помогнаха да се изправи и да ги придружи до таблиния, той само си повтаряше колко е хубаво, дето лицето му така бързо бе успяло да посивее, а устните му — да се обагрят в синкаво — лилаво, защото така наистина приличаше на човек, болен по рождение.
Глътка неразредено вино донякъде го върна в съзнание. Той успя да се настани по-удобно на кушетката и дълбоко да въздъхне, обърсвайки с ръка потта от челото си. Дали някой от тях бе видял какво точно се случи? И къде беше изчезнала Юлила? Какво да каже? Как да постъпи?
Цезар изглеждаше повече от мрачен. Както и Марция.
— Прости ми, Гай Юлий. — Отпи той отново от виното. — Някаква внезапна слабост… Не знам какво точно ми стана.
— Не се притеснявай, Луций Корнелий — успокои го Цезар. — Много добре знам какво ти стана. Току-що с очите си видя призрак.
Не, това не беше човек, който щеше да се остави да го излъжат — поне нямаше да се остави лесно. Беше твърде умен, а и твърде проницателен.
— Това малката ти дъщеря ли беше? — попита Сула.
— Да — отговори му Цезар и кимна на Марция да го остави сам с гостенина. Тя го послуша и си отиде, без дори да измърмори нещо.
— Преди години ми се случваше по-често да ги срещам заедно с приятелките й на Портикус Маргаритария — заобяснява гостът. — Тогава си мислех, че е като всички римски момичета — весела, жизнерадостна, вечно в добро настроение, без никакви лоши помисли… знам ли и аз. А след това веднъж в Палациума… тогава ми беше много тежко, за друго… беше ме обзело нещо като душевна болка, не знам дали ме разбираш…
— Да, много добре те разбирам — кимна бащата.
— Тя си помисли, че ми е зле и ме попита дали не може да ми помогне. Аз самият не се държах много мило с нея: през цялото време си мислех, че човек като теб няма да остане очарован от запознанството на дъщеря си с хора като мене. Но тя не искаше да разбере, пък и на мен не ми даде сърце да бъда истински груб. И знаеш ли какво направи дъщеря ти?
Погледът на Сула беше станал дори по-странен от обикновено, зениците му се бяха разширили неимоверно и сега представляваха две огромни черни точки, около които се забелязваше съвсем тънък ореол от бледосивкаво, а около него втори — този път от сиво-черно. При това гледаха така, сякаш не виждаха нищо, и изобщо му придаваха твърде неестествен вид.
— Какво направи? — попита невъзмутимо Цезар.
— Изплете ми венец от трева! Изплете ми венец от трева и ми го сложи върху главата. Върху моята глава! И тогава видях… видях… нещо!